— Не — отвърна тя притеснено. — Не бих и помислила да го направя.
— Добре. — Промяната беше внезапна. Усмивка озари лицето му. — Сега, когато знам, че тя наистина ме обича, не бих допуснал никой да застане между нас.
Очите му излъчваха топлина. „Никой“ каза той и беше ясно, че има предвид и самата Франсиз. А беше ясно, че Франси също е очарована от таза мила заплаха.
Тя прегърна слисаната Розалин и щастливо зашепна в ухото й:
— Виждаш ли защо не се съмнявам в неговата искреност? Не е ли прекрасно?
— Прекрасно? — Розалин усети, че се задушава.
Този мъж е женкар, развратник. Та нали самата Франсиз я предупреждаваше да се пази от такива мъже. А сега искаше да се омъжи именно за този, който разби сърцето й.
— Надявам се да ми простиш, че си тръгваме, скъпа моя — Франсиз се изчерви от тези думи. — Джордж и аз имаме да си казваме толкова много неща.
— Убеден съм, че тя разбира колко много искаме да останем сами, Франси — каза Джордж, прегърна я през кръста и я притегли неприлично близо до себе си. — В края на краищата самата тя е младоженка.
Този път Розалин се задави от яд, но за щастие никой не разбра. Толкова бяха погълнати от себе си, че не можеха да обръщат внимание на нищо друго. Само след миг тя остана сама в салона. В душата й бушуваха противоречиви чувства. И над всички тях доминираше озадачението й.
— Виждам, че си научила добрата новина?
Розалин бавно се обърна към вратата. При вида на съпруга й една единствена мисъл мина през съзнанието й. Той беше прекрасен в тъмното си изумрудено сако. Вратът му беше обгърнат от богати снежнобели дантели. Косата му беше сресана назад по преобладаващата в момента модна линия, но няколко гъсти абаносови кичура падаха напред и покриваха слепоочията му. Беше изумителен. Толкова красив, че тя чу как сърцето й тупти.
След това забеляза твърде познатата стойка — с облегнато рамо на вратата и кръстосани на гърдите ръце. Цялото му същество излъчваше самоувереност. По дяволите, тя просто се процеждаше от него. Смехът блестеше в кобалтовите му очи и те изглеждаха още по-сини на фона на тъмнозеленото му сако. Той беше горд от себе си и наперен като паун, този негодник, който с мъжката си арогантност непрекъснато привлича вниманието върху себе си.
— Нищо ли няма да кажеш, скъпа, след като вдигна толкова много шум за нищо?
Тя изскърца със зъби и сви пръсти в юмруци. Чувствата й се отприщиха. Ярост. Но той не беше свършил. Искаше кръв.
— Трябва да е неприятно да видиш как жената, която подхранваше у теб чувство на неприязън към мъжете те изостави заради един такъв. Това поставя нещата в съвсем различна светлина, нали?
— Ти… — не, тя нямаше да го направи. Не би извикала като някоя истерична съпруга, за да достави удоволствие на прислугата. Тихо процеди през зъби: — Всъщност моят и нейният случай не могат да бъдат сравнявани. Тя ще си възвърне разума на сутринта.
— Доколкото познавам стария Джордж, това е малко вероятно. Единственото нещо, за което ще си мисли на сутринта ще бъде как точно е прекарала нощта. Звучи познато, нали?
Тя се опитваше да се овладее. Но бузите й я издадоха.
— Отвратителен си, Антъни. Те излязоха, за да си поговорят на спокойствие.
— Щом казваш.
Тонът му я вбеси. Разбира се, че беше прав. Тя го знаеше. И той го знаеше. Очевидно беше защо Джордж и Франси бързаха толкова много да си тръгнат. Но, по дяволите, ако признае пред него.
— Мисля, че имам главоболие. Ще ме извиниш ли…
Но трябваше да спре пред вратата, понеже той все още препречваше пътя й.
— Имаш ли нещо против — остро го попита.
Антъни бавно се изправи, развеселен от това, че тя обърна с гръб и премина край него без да го докосва.
— Страхливка — каза той меко и се ухили, когато тя спра насред хола. — Мисля, че трябва да ти дам един урок върху стола.
Чу я как ахна, преди да се втурне по стълбите. Смехът му я последва.
— Не сега, друг път, скъпа.
Глава тридесет и трета
Две нощи след като Франсиз я предаде и премина в лагера на противника, Розалин отново мислеше за връзката й с Армхерст. Тя вървеше към широката двойна входна врата на балната зала у Едуард Малори. Двамата й придружители спряха. Многото каляски пред огромната къща все пак не говореха за двеста души в огромната къща.
— Мислех, че ще бъде семейно тържество с няколко приятели — обърна се Розалин към Антъни със същия груб тон, с който разговаряше с него от няколко дни. В края на краищата това празненство беше в тяхна чест. Би трябвало да я предупреди по някакъв начин. — „Не толкова голямо“, нали така беше казал брат ти?
— Всъщност наистина не е голямо, в сравнение с други балове на Шарлот.
— Предполагам, че всички тези хора са твои приятели?
— Не искам да те разочаровам, скъпа, но аз не съм чак толкова популярен — ухили се Антъни. — Когато Еди каза семейни приятели, изглежда имаше предвид приятелите на всеки един от членовете на семейството. Облечена си елегантно, скъпа.
Всъщност тя не се бе замисляла ни най-малко за облеклото си. Носеше рокля от копринен креп в тревисто зелено. Панделки от черна дантела обвиваха бухналите й ръкави. Дълбоко изрязано деколте и висока талия — тази рокля беше подходяща за който и да е бал. Черни вечерни ръкавици и сатенени пантофки довършваха тоалета й. Носеше обеци, колие, гривни и пръстени от диаманти. С тези бижута беше достойна за среща с принца-регент.
Не каза нищо. Антъни мързеливо обхождаше с поглед обстановката и това й позволи за миг да го разгледа незабележимо. Бързо отвърна поглед от него със стиснати зъби.
Пристигна с Джеймс и Антъни — двама от най-красивите мъже в Лондон. И това трябваше да я прави неизмеримо щастлива. И ако трябваше да бъде откровена, точно така се чувстваше. Но единственото нещо, което занимаваше съзнанието й, беше колкото се може по-скоро да избяга от компанията на мъжа си. Пътуването дотук беше непоносимо. Седеше до него и това бе опънало нервите й до краен предел.
Пътуването можеше да не бъде толкова напрегнато, понеже каретата беше достатъчно широка. Но Антъни преднамерено седна съвсем близо до нея и я прегърна през рамо. Тя не можеше да направи нищо, понеже Джеймс седеше точно срещу тях и ги наблюдаваше. Може би точно заради него Антъни постъпи така. Предполагаше, че тя не би направила сцена пред брат му. Намираше се като в истински ад, обладана едновременна от блаженство и мъчение. Чувстваше как бедрото му изгаря нейното. Беше се притиснал твърде силно до нея. А проклетата му ръка не остана спокойна нито за миг. Голите му пръсти непрекъснато милваха малкото разстояние между късите й ръкави и дългите до лакътя ръкавици. Той знаеше точно какво й причинява. Тя седеше вдървено, но ускореното й дишане и ударите на сърцето издаваха чувствата й. Настръхваше под пръстите му, по тялото й се разливаха вълни. Всичко това му показваше колко невинно е докосването му.
Като че пътуването продължи вечно, а от Пикадили до площад Гросвернор имаше само няколко пресечки. Там живееше Едуард Малори със съпругата си и петте си деца. Когато пристигнаха, Розалин отново задиша нормално. Знаеше, че ще трябва да мине още време, преди да отблъсне изобщо съпруга си. Понеже празненството беше в тяхна чест, етикетът ги принуждаваше да останат заедно докато минат представянията. Едва сега тя си даде сметка колко дълго ще продължи това. Но само миг след като й бъде представен и последният…
Всички Малори бяха тук. Видя Рийгън и Никълъс заедно с някои от децата на Едуард. Джейсън и синът му Дерек близо до масата с освежителни напитки… Джереми също беше там пристигнал малко по-рано, да помогне на леля си Шарлот за украсата. Забеляза Франсиз и Джордж и още няколко души с които се беше запознала от пристигането си насам.
