озова в стаята, тя се отскубна, без да забележи застаналия до леглото Уилис.
— Това е най-ужасното нещо, което си правил някога — избухна тя.
— Радвам се да го чуя. Бях останал с впечатлението, че най ужасното нещо, което съм…
— Млъкни! Просто млъкни!
Тя се отправи към вратата, но той я хвана през кръста и я сложи в шезлонга до камината. После се наведе над нея ръце на облегалките и тя рязко дръпна глава назад, за да стои по-надалеч от него. По лицето му нямаше и следа от усмивка. Беше съвсем сериозен.
— Ще останеш тук, скъпа съпруго, дори ако се наложи да те завържа за този стол. Напълно ли съм ясен?
— Ти не би направил това.
— Бъди сигурна, че ще го направя.
Тя непокорно сви устни, а погледът й изразяваше готовност за борба. Но тъй като той не помръдна, тя реши да и примири за момента.
Изрази съгласието си като сведе поглед и сви крака на стола за да й бъде по-удобно. Антъни прие тези признаци на примирение. Изправи се, но доброто му настроение не се върна. Той чувстваше, че като помага на Джордж, изцяло вреди на отношенията си с Розалин. Ако бе успял поне малко да укроти гнева й през тези няколко дена, то след днешната случка всичко пропадна. Но нека е така! След всички тези години Джордж заслужава да му се даде една възможност. Какво значат още няколко седмици през които ще търпи лошия й характер? Мъчение.
Той се обърна. Лицето му беше толкова мрачно, че слугата отстъпи една крачка назад и привлече вниманието на Антъни.
— Благодаря, Уилис — гласът му беше преднамерено бавен, за да прикрие настроението си. — Както обикновено, изборът ти е отличен.
При тези думи Розалин вдигна глава. Измери с поглед първо Уилис, а после дрехите, които беше поставил на леглото.
— Искаш да кажеш, че той е знаел, че ще се прибереш и вечеря?
— Разбира се, скъпа — отговори Антъни, сваляйки сакото си. — Аз винаги уведомявам Уилис кога да ме очаква. Старая се да бъда точен.
Тя хвърли такъв обвинителен поглед към момчето, че бузите му пламнаха.
— Би могъл да ми каже — обърна се тя към Алтъни.
— Това не влиза в задълженията му.
— Ти трябваше да ми кажеш.
Антъни я погледна през рамо. Чудеше се дали няма да е по-добре да насочи гнева й към този маловажен проблем.
— Точно така, скъпа. Щях да ти кажа, ако не беше изхвърчала от стаята и не беше затръшвала вратата след себе си тази сутрин. Наистина щях да ти кажа.
Очите й проблеснаха и тя свали крака от стола. Почти се беше изправила, когато си спомни заплахата му и седна отново. Но все още можеше да приказва.
— Не съм направила такова нещо. Как се осмеляваш да говориш така?
— О — Антъни отново се обърна към нея. Ъгълчетата на устните му се бяха свили в едва забележима усмивка — а ти как го наричаш?
Преда да успее да му отговори, той махна ризата си и я пусна в протегната ръка на Уилис. Тя се обърна толкова бързо, че съпругът й едва се сдържа да не се разсмее на глас. Ако този маловажен проблем не повдигаше нейното настроение, то със сигурност подобряваше неговото. Това, че тя няма желание да гледа как той се разсъблича е изключително интересно.
Той седна на леглото, за да може Уилис да измъкне ботушите му, но продължаваше да държи под око съпругата си. Тази вечер прическата й беше по-различна. Беше вдигната високо и леки къдрици се спускаха по страните й. Отдавна ръцете му не бяха се вплитали в тези прекрасни червеникавозлатисти букли. Много време устните му не бяха вкусвали гладката кожа на врата й. Тя бе извърнала глава и той виждаше профила й. Повдигнатите й гърди привличаха вниманието му.
Антъни извърна поглед преди да стане неловко и за двамата. Уилис продължи да го съблича.
— Знаеш ли, скъпа моя, просто ми убягна причината за лошото ти настроение сутринта.
— Ти ме предизвика.
Той се напрягаше да я чуе, понеже беше обърнала глава и не искаше да го погледне.
— Как съм могъл да го направя, след като ти се държа изключително добре е мен?
— Но ти нарече Франсиз „моите подкрепления“.
Това той чу достатъчно добре.
— Предполагам, че ще е грубо от моя страна да изтъквам, скъпа, но ти беше в лошо настроение много преди да спомена името на приятелката ти.
— Прав си — просъска тя. — Беше ужасно грубо от твоя страна да го казваш.
Той я погледна крадешком и видя пръстите й неспокойна да барабанят по облегалката на стола. Беше я притиснал в ъгъла, макар че не бе имал такова намерение.
С равен тон каза:
— Между другото, Розалин, ще ти бъда много благодарен ако не излизаш от къщи сама, докато не открия братовчед ти.
Рязката промяна на темата я обезоръжи. Във всеки друг случай тя би отвърнала, че сама е взела решение за известно време да не излиза навън. Но в момента му беше благодарна, за това, че престана да я разпитва за сутрешното й поведение.
— Разбира се — простичко се съгласи тя.
— Имаш ли желание да отидеш някъде през следващите няколко дни?
И да бъде принудена да търпи компанията му през цялото време?
— Не — отвърна тя.
— Чудесно. Но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.
Трябваше ли да бъде толкова разумен и предразполагащ?
— Свърши ли вече?
— Всъщност…
— Малори! — някой извика приглушено от другата страна на вратата и Джордж Армхерст нахлу в стаята. — Тони! Ти ще…
Розалин скочи от стола. Присъствието на Армхерст измести Антъни от съзнанието й. Не изчака да чуе какво толкова важно ще съобщи на съпруга й и изхвърча през вратата, надявайки се Антъни да не я спре повторно. Не се обърна. Изтича надолу по стълбите и влезе направо в салона. Изведнъж рязко спря. Франсиз беше все още там, с гръб към нея пред камината от бял мрамор. Обърна се и Розалин почувства буца да засяда в гърлото й при вида на плувналите й в сълзи очи.
— О, Франсиз, как съжалявам! — съчувствено каза Розалин и я хвана за ръцете. — Никога няма да простя на Антъни, че се намеси в живота ти. Той нямаше право…
Франсиз отстъпи и я прекъсна.
— Ще се омъжвам, Роз.
Розалин остана на мястото си вкаменена. Дори брилянтната усмивка на Франсиз, усмивка, каквато не беше виждала от години, не можеше да я накара да повярва на думите и сълзите говореха противното. Сълзите…
— Тогава защо плачеш?
— Не можах да се овладея. О, каква глупачка съм била, Роз. Джордж каза, че ме обича. Че винаги ме е обичал.
— И ти му вярваш?
— Да — каза Франсиз и после повтори патетично: — О, да!
— Но, Фран…
— Опитвате се да промените решението й, така ли, госпожо Малори?
Розалин се обърна. Красивото лице на Джордж Армхерст внезапно стана недружелюбно. В гласа му се долавяше заплаха, а сивите му очи излъчваха студенина.
