Мислеше, че това е краят. Беше победен. Знаеше го. Болеше го всичко. Кървеше обилно. Но не. Това изобщо не беше краят. Антъни го сграбчи за ризата и го изправи до стената. Джорди нямаше никакъв шанс да се защити от тези удари, които се стоварваха бавно, безмилостно и ритмично по най-чувствителните части на тялото му.
Накрая вече не чувстваше нищо. Ударите спряха. Свлече се за пореден път на пода и беше седнал само защото стената го подпираше. Навсякъде наоколо имаше кръв. Течеше от устата му, от носа му, от многобройните рани по лицето му. Две от ребрата му бяха счупени, както и малкото пръстче на лявата ръка, попаднало по погрешка на стената вместо върху лицето на Антъни. Виждаше само с едното си око. И виждаше единствено Антъни да го гледа отвисоко и с отвращение.
— Ти не можеш да доставиш никакво удоволствие, Камерън.
Беше забавно. Джорди се опита да се усмихне. Не чувстваше устните си. Не знаеше дали е успял. Изрече една единствена дума.
— Копеле!
Антъни изсумтя, наведе се над него и просъска:
— Искаш ли още?
Джорди простена:
— Не! Не искам.
— Тогава внимавай, шотландецо! Животът ти може да зависи от това. Следващия път когато дойда, няма да използвам само юмруците си. Сега тя е моя. Както и наследството й. Ожених се за нея преди седмица.
Изведнъж тези думи проникнаха в съзнанието на Джорди.
— Лъжеш! Тя ни би се омъжила. Не и ако ни се съгласиш да подпишеш оня неин глупав договор. Няма мъж със здрав разум, който да го подпише.
— Грешиш, любезни. Аз го подписах. И то пред свидетели. И след церемонията го изгорихме.
— Не си го направил. Не и пред свидетели!
— Не ти ли споменах, че свидетелите ми са роднини?
Джорди се опита да се изправи, но не успя.
— К’во говориш! Тя ще си възвърне всичко кат стане вдовица.
— Нищо ли не разбра от урока, който се опитах да ти дам?
Антъни отново го сграбчи за ризата. Джорди бързо махна ръцете му.
— Не бе, човече! Кълна се, не щях да кажа това!
Антъни го пусна и реши да продължи с хитрост вместо със сила.
— За тебе няма значение, шотландецо, дали ще умра ли аз. Според новото ми завещание, всичко което притежавам включително и наследството на съпругата ми, ще премине ръцете на семейството ми. Те разбира се ще се погрижат нищо да не липсва на вдовицата ми. Но нищо извън това — загуби всичко в деня, в който се омъжи за мен. Което значи, че ти също загуби всичко.
Джорди яростно присви здравото око си.
— Тя ще те намрази задето я мамиш.
— Това не е твой проблем. — Антъни се изправи. — А твоят проблем е още днес да напуснеш Лондон. И то в това състояние. Ако утре си все още тук, шотландецо, ще накарам да те арестуват за това, че стреля по мен тази сутрин.
— К’ви доказателства имаш?
— Нямам — Антъни се разсмя. — Графът на Шерфилд стана свидетел и те проследи до квартирата ти. Как мислиш, че те открих? Ако моите показания не могат да те вкарат в затвора, то неговите ще го направят.
Антъни го остави да се тюхка как да напусне Лондон, след като не може да се държи на краката си.
Глава тридесет и шеста
За щастие Розалин на видя кога Антъни се прибра в къщи. Той се изкъпа, преоблече и с това заличи всички следи от боя. Кокалчетата на ръката му бяха запазени благодарение на ръкавиците, които носеше и по тях нямаше видими белези от зъбите на Камерън. Изпитваше отвращение от случилото се. Антъни беше в ужасно настроение и това поддържаше яростта му през цялото време. Сега трябваше да разчита на същото това настроение, за да се справи с Розалин — поредното му предизвикателство.
Не държеше да я вижда точно в този момент, но за зла участ я срещна в салона.
— Антъни?
Необичайно колебливият й тон го накара да се намръщи.
— Какво има?
— Ти… предизвика ли Джорди?
— Той не е от тези, които приемат предизвикателства — промърмори той.
— Все пак си го видял?
— Да, видях го. Можеш да се успокоиш, скъпа. Той няма да те безпокои повече.
— Ти…
— Не съм правил нищо особено. Само го убедих да напусне Лондон. Е, може да се наложи да го изнесат, но той ще го напусне. Не ме чакай за вечеря. Отивам в клуба.
Розалин се втренчи в затворената зад гърба му врата. Не можеше да си обясни защо толкова се разстройва от резкия му тон. Би трябвало да чувства облекчение и задоволство от това, че Джорди най- сетне си е получил заслуженото. Беше сигурна за начина, по който Антъни го е убеждавал. Но вместо това се чувстваше много разстроена. Студеното равнодушие и резкият тон на съпруга й свиваха сърцето й. През изминалата седмица той беше изпадал в различни настроения, но това беше нещо ново и изобщо не й хареса.
Осъзна, че не може да отлага повече. Крайно време беше да вземе някакво решение за отношенията си с Антъни. Трябваше да го направи колкото се може по-скоро. Още днес и то преди съпругът й да се прибере от клуба.
— Е, Нети?
Нети прекарваше четката през огнените коси на Розалин. Погледна образа й в огледалото.
— Наистина ли имаш таквоз намерение, момичето ми?
Розалин кимна с глава. Най-накрая разказа всичко на Нети: как беше прелъстена точно в тази къща и какви брачни условия беше поставила. Разказа за убедителните му клетва през първата брачна нощ и за това как му бе повярвала, че ще й бъде верен. И накрая как беше открила, че я мами.
Нети изглеждаше ужасена и ядосана и на двамата. Розалин не пропусна нищо в разказа си и накрая й каза какво решение е взела. Искаше да узнае мнението на прислужничката си и имаше нужда от нейната подкрепа.
— Май грешиш, момиче!
Розалин не беше споделила всичко, за да получи такова мнение.
— Защо?
— Щот така само ще го използваш и туй не ще му хареса.
— Аз ще се върна в леглото му. Как така ще го използвам?
— Ще го споделяш само за малко.
— Но той се съгласи да имаме дете.
— А, тъй! Ама ни се е съгласил след туй да те остави сама, с него.
Розалин се намръщи.
— Нети, аз само се защищавам. Постоянната близост… не искам… не го обичам…
— Но ти вече го обичаш.
— Не го обичам! — Розалин подскочи и стрелна с убийствен поглед по-възрастната жена. — Няма да го обичам! Отказвам! Ще оставя той да реши. Изобщо… аз не знам защо трябваше да ти разказвам всичко.
Нети изсумтя. Избухването на Розалин никак не я обезпокои.
— Ам чи тогаз иди да му кажеш. Ей сегичка го видях да влиза в стаята си.
