Джорджина познаваше съпруга си. Разбира се, че не се съмняваше. Но не това се бе надявала да постигне при посещението на братята си.
— В действителност — каза тя — другото ти предложение ми се вижда много по-добро. Може би на Уорън наистина му трябва някой, когото да защитава, и аз сериозно ще се замисля по въпроса. Той би могъл да се влюби отново. Стават чудеса.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Трябваше да мине известно време, преди Уорън да осъзнае, че стои горе на стълбите и просто наблюдава Ейми Малори, която в този момент подреждаше цветята долу във фоайето. Беше се спрял, защото не искаше да я смущава, не искаше да му се налага да разговаря с нея, не се доверяваше на самия себе си, ако отново се доближеше до нея. И все пак не се и отместваше, а така Ейми можеше всеки миг да вдигне поглед и да го види.
Разбира се, Уорън нямаше накъде да се отмести. Вероятно зет му все още беше с бебето, така че не би могъл да отиде да се порадва на племенницата си, докато хоризонтът не се разчистеше. А присъствието на Реджина Идън при сестра му го караше да се чувства неудобно. Тя твърде много напомняше по-младата си братовчедка Ейми — имаше същите кобалтово-сини очи, същата черна като въглен коса, същата обезпокоителна красота, макар и все пак съчетана по малко по-различен начин. Затова Уорън не искаше да се връща при Джорджина. Що се отнася до другите стаи на горния етаж, те без съмнение също бяха заети — от сина на Джеймз, от Ейми, а може би и от някой от прислугата, въпреки че къщата имаше и трети етаж.
Да, това беше голяма къща, много по-хубава, отколкото Уорън се бе надявал. Но всъщност нямаше причини да предполага, че сестра му ще живее в мизерия, та да има основателен повод да я отведе обратно в Америка. Не и след като бе омъжена за английски лорд. Наистина, когато бе идвал за последен път, Джорджина все още живееше в къщата на девера си, но това съвсем не означаваше, че съпругът й не е в състояние да й осигури подходящ дом. Джеймз Малори със сигурност не беше човек, за когото това би представлявало проблем.
Макар и вече осъзнал, че позволява на някакво си момиченце да определя постъпките му, Уорън продължаваше да стои, без да помръдва. Дали Ейми знаеше, че той е там? Не, едва ли — движенията й изглеждаха твърде спокойни, твърде плавни, а това само по себе си вече беше доста необичайно. Младите хора на нейната възраст обикновено бяха пълни с необуздана енергия, която не им позволяваше да стоят на едно място. Те не излъчваха такова спокойствие, не въздействаха толкова укротяващо на страничния наблюдател. Поне така се чувстваше Уорън. Той откри с изумление, че изпитва удоволствие просто да я гледа и че сигурно това е причината, поради която продължава да стои тук, вместо да отива да си върши работата.
Още не можеше да повярва на това, което се бе случило между него и Ейми Малори. Беше я смятал за съвсем невинно момиче, а младите невинни момичета въобще не бяха по вкуса му. Но защо тези три малки думички, които тя бе промълвила, го бяха впечатлили толкова, че да го накарат да забрави коя е, да закопнее за вкуса на устните й, да го опита, вкопчвайки се за първото хрумнало му извинение? Извинение? Та тя заслужаваше урока, който се бе опитал да й даде; просто не беше се получило точно така, както го бе замислил. Вместо това Уорън бе научил нещо ново — че Ейми не беше невинното момиче, за което бе я смятал, и че беше дяволски хубаво да я докосва и целува.
Възбуждащият спомен накара кръвта му отново да пламне. Това, че Ейми Малори му въздействаше по такъв начин, го разяри. Тя беше млада и хубава — от типа момичета, за които човек се жени. А Уорън харесваше зрелите жени с опит, които разбираха, че интересът му към тях ни най-малко не е почтен и не може да бъде. Той забравяше за тях в мига, в който им се наситеше и нямаше защо да се притеснява, че е оставил след себе си разбити илюзии. Поговорката „Далеч от очите, далеч от сърцето“ сякаш бе измислена тъкмо за него. А сега това момиче да завладее така силно мислите му…
Най-накрая Ейми отстъпи назад, хвърли последен критичен поглед върху резултата от своята работа, оправи едно цвете и се извърна, за да тръгне към стаята си. В този момент Уорън все още можеше да отстъпи назад и да се скрие, но внезапно промени решението си да не се среща с нея. Ето че тя го видя и се спря. Не се усмихна, нито изглеждаше стресната, но по бузите й плъзна руменина.
Добре. Малко разкаяние за необмислената постъпка нямаше да й навреди. Ако имаше навика да се предлага на мъжете така, както бе сторила с него, нищо чудно, че вече не беше невинна. Уорън и за миг не се съмняваше, че не е първият мъж, на когото Ейми се бе осмелила да каже онези скандални слова. Но това ни най-малко не можеше да намали раздразнението спрямо нея, което отново бе започнало да го обзема.
Той слезе по стъпалата без да бърза. Погледът му бе вперен неотлъчно в Ейми, но тя не сведе очи, макар че бузите й все по-силно се изчервяваха.
Това се стори на Уорън достатъчно добър повод, за да отбележи в мига, в който стигна до фоайето и се озова до нея:
— Да не би да долавям смущение? Би трябвало.
Тя изглежда се изненада от думите му, но само за момент, защото веднага след това на устните й се появи закачлива усмивка.
— Не съм смутена. Ако внезапно се изчервих, то е защото си припомних колко хубаво беше да те целувам. Обади ми се, когато решиш да опитаме отново.
Нейната дързост, цялата й безочливост — не беше очаквал, че отново ще се сблъска с това. Единственото, което му хрумна да каже, бе:
— Предупредих те за това, нали?
— Какво ще стане, ако пренебрегна предупреждението ти?
Това момиче не беше нормално. С намръщената си физиономия Уорън би трябвало да я стресне така, че да се чуди къде да се дене. Вместо това тя го предизвикваше, без ни най-малко да изглежда уплашена. Подобно поведение бе нещо ново за него. Обикновено жените се държаха с Уорън предпазливо, внимаваха да не провокират избухливия му нрав, и той нямаше нищо против това, дори го предпочиташе — така ненужното говорене се свеждаше до минимум. Но с тази малка хубостница, с нейната смесица от дръзка съблазнителност и палава дяволитост … той не знаеше как да реагира. Не можеше да я накаже, нито пък да я смъмри, защото тя не му беше никаква, а точно в този момент много му се щеше да не бе така — поне временно.
— Предполагам, че ще трябва да разменя някоя и друга дума с баща ти — беше отговорът на нейното предизвикателство.
Бе предназначен да я сплаши. Но не успя.
— Той и без това ще трябва да узнае, че те желая, така че докато си говорите, можеш и да му поискаш ръката ми — просто за да ускорим нещата.
Очевидно тя бе непоправима. На Уорън му се прииска да я хване, да я разтърси здраво, за да се опомни … не, всъщност не точно това му се искаше да направи с нея, но той нямаше да се поддаде отново на долните си инстинкти. Трябваше да си изяснят нещата веднъж завинаги.
— Не желая ръката ти. Няма да поискам нито нея, нито каквото и друго да ми предложиш, малката.
Ейми изопна снага. Очите й се присвиха. С цялото си нахалство тя опря пръст точно в средата на гърдите му и каза:
— Ти наистина си дяволски висок, но това не означава непременно, че аз съм малка. Ако не си забелязал, сестра ти е по-ниска от мен, но не я наричаш „малката“.
Атаката й го завари неподготвен, но той бързо се съвзе.
— Не говорех за ръста ти, малката.
Ейми изведнъж изостави заядливия тон, въздъхна и сви рамене.
— Знам. Исках само да ти дам възможност да се измъкнеш от глупавия разговор, защото е нелепо да се инатиш за възрастовата разлика помежду ни. Прекрасно знаеш, че много по-възрастни от теб мъже се женят за момичета на моите години, при това доста често. Ти не си твърде стар за мен, Уорън Андерсън. Освен това, откакто те видях за пръв път, младите мъже покрай мен вече ми изглеждат глупави и незрели. Има няколко изключения, но те са ми роднини, така че не се броят.
