Ето че за втори път успяваше да измести въпроса, върху който Уорън искаше да наблегне. Но той пристъпи направо към него.
— Твоите предпочитания изобщо не ме интересуват.
— Ще те заинтересуват — неустрашимо пророкува тя. — Просто си помислих, че ще е по-добре да ти обясня още от сега, за да те предпазя от неоправдана ревност.
Уорън се зачуди как още не е изгубил търпение.
— Няма защо да се тревожиш за това. А сега настоявам да престанеш с този флирт. Не съм впечатлен. Всъщност, започвам доста да се отегчавам.
Тя само вдигна вежда.
— Ти не си човек, който се съобразява с добрия тон, Уорън. Ако толкова те отегчавам, защо още не си си тръгнал?
Проклет да бе, ако знаеше. Но преди да каже това или каквото и да било друго, Ейми пристъпи по-близо до него, твърде близо, за да могат сетивата му да останат безучастни.
— Иска ти се пак да ме целунеш — отгатна тя съвсем точно — но виждам, че няма да го направиш. Ще ти помогна ли, ако поема инициативата?
Дъхът на Уорън секна. Тя отново го правеше — прелъстяваше го с думите си, с този поглед, който сякаш казваше „вземи ме“. Искаше я, господи, искаше я. Никога не бе изпитвал толкова неудържимо желание. Дори и с… Самата мисъл за Мариан го вледени.
— Престани! — изсъска той, когато Ейми посегна към него.
В същия миг я улови за китките и ги стисна малко по-силно, отколкото бе необходимо. Видя как тя трепна от болка, но не я пусна. Беше предизвикала неговата страст — ето че бе успяла, но не точно така, както й се искаше.
— Какво трябва да стане, за да го проумееш, момиче? — грубо попита той. — Не ме интересуваш!
— Глупости — осмели се да отвърне тя. — Можеш да крещиш колкото си искаш, но поне бъди искрен. Това, което не те интересува, е бракът, но аз вече знам, че е така и ние ще го преодолеем … някак си. Не се мъчи обаче да ми обясняваш, че не ме харесваш; не и след начина, по който ме целуна.
— Беше нарочно. Исках да ти дам урок — процеди през зъби Уорън.
Ейми само се усмихна.
— О, да, определено, и аз се наслаждавах на всеки миг от него. Ти също, признай си.
Той не отрече, просто попита гневно:
— Защо го правиш?
— Кое?
— Не се прави на глупачка. Правиш всичко възможно, за да ме прелъстиш, по дяволите.
Ейми го дари с ослепителна, пълна със задоволство усмивка.
— Получава ли се?
Сякаш не знаеше … или може би наистина не знаеше. Но ако бе така, то Уорън нямаше намерение да я окуражава.
— Отговори ми, дявол да го вземе — изръмжа той. — Защо упорстваш, след като те помолих… настоях да стоиш настрана?
Тя все още не беше стресната. Единственото, което направи, бе да въздъхне, преди да отвърне:
— Заради моята нетърпеливост. Наистина мразя да чакам дълго нещо, което така или иначе ще се случи, а ти и аз…
— Никога няма да се случи!
— Напротив — настоя Ейми. — Затова не виждам защо трябва да протакаме. Ти ще се влюбиш в мен. Ще се оженим. Ще бъдем невероятно щастливи заедно. Защо не позволиш това да се случи, Уорън? Дай ми възможност да върна смеха в твоя живот.
Това, което го шокира, бе сериозният й тон и тази нейна отвратителна увереност. Трябваше да признае, че Ейми играеше играта си превъзходно — дотолкова, че той се запита с колко ли други мъже го е правила. Дали ги е отвеждала чак до олтара, за да им признае, че просто е изпитвала хитрините си… или само до леглото си?
Най-сетне му хрумна, че я насърчава дори само като спори с нея. Затова пусна ръцете й; всъщност направо ги отблъсна и каза твърдо, с надеждата, че за последен път му се налага да говори с нея:
— Откажи се. Това, което търсиш, не съществува. Искам едно-единствено нещо от жените, и не ми отнема много време да го получа и да приключа с тях.
— Няма нужда да бъдеш груб — отвърна Ейми с тих глас, в който звучеше обида.
— Очевидно има. Стой настрана от мен, Ейми Малори. Не ме карай да те предупреждавам още веднъж.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
След като Уорън си тръгна, оптимизмът на Ейми значително спадна. Тъкмо бе повярвала, че е постигнала някакъв напредък. Беше го видяла, беше го почувствала. А всъщност просто се бе направила на глупачка.
Не трябваше да избързва толкова. Сега разбираше това. Трябваше да действа по-предпазливо, просто да възбуди неговия интерес, а не да го бомбардира с откровеност. Но нали проклетото време бе твърде малко!
Един от братята, може би Бойд, беше споменал, че ще прекарат в Лондон само седмица, най-много две. По дяволите, как би могла да направи невъзможното за толкова време без прямота? Но явно трябваше да измисли друг начин, защото прямотата само разяряваше Уорън, а ако не преодолееше гнева му, Ейми никога нямаше да постигне каквото и да било.
Съпротивата му бе предизвикана от думата „брак“. Глупаво беше от нейна страна да я споменава, след като знаеше какъв заклет ерген е Уорън… и защо. Проклета да е онази американка, която го бе измамила толкова жестоко и сега правеше целта на Ейми толкова непосилна. Но това бяха глупости; всъщност, ако тази жена не бе го измамила, сега той щеше да е женен за нея и Ейми изобщо нямаше да се занимава с него. И все пак, тъкмо споменаването на брака бе разрушило всичко, може би завинаги. Непоправимото беше сторено. Уорън вече знаеше какво иска тя. Сега единственото, което й оставаше, бе да не говори повече за сватба и да се надява той да си помисли, че е променила намеренията си. Това може би щеше да го успокои и лека-полека нещата щяха да потръгнат от само себе си. Да, ако Ейми разполагаше с шест месеца, вместо с някакви си две седмици.
Оптимизмът й определено се стопяваше. Не му помогна и новата поява на Уорън и останалите братя в къщата няколко часа по-късно. Дрю пофлиртува с Ейми, но той сигурно флиртуваше с всяка срещната жена. Уорън, от своя страна, преднамерено не й обръщаше внимание, не я поздрави, не размени с нея повече от две думи.
Този път Джеръми бе налице, за да подкрепя баща си срещу „врага“, но това се оказа излишно. Гостуването на Андерсънови бе твърде кратко, за да предизвика сблъсъци.
Ейми се досещаше защо толкова бързаха да си тръгнат, макар да й се щеше да бе по-необразована в тази област. Но при наличието на две омъжени сестри, омъжена братовчедка и млади лели, всички обсъждащи доста открито мъжете — своите и чуждите — тя нямаше как да не знае за мъжките навици повече, отколкото бе редно за момиче на нейната възраст. За братята Андерсън това бе втората вечер в Лондон след дълго презокеанско пътуване. Бяха посетили сестра си. Бяха свършили търговските си дела. Никой от тях не беше женен. Естествено бе сега зрели мъже като тях да си потърсят женска компания за остатъка от нощта.
Тази мисъл беше съсипваща, влудяваща. Ейми вече смяташе Уорън за свой, нищо че в действителност нещата все още не стояха точно така. Ето защо не можеше да понесе това, че докато през деня тя правеше всичко възможно, за да го спечели, нощем той спи в прегръдките на друга жена.
Беше му казала, че рано или късно двамата неизбежно ще се съберат, но вече не бе толкова сигурна, не и след днешния ден. Трябваше да направи нещо, вероятно нещо драстично, което да го накара да легне сам тази нощ и да мисли единствено за нея. Но какво? И как, след като нямаше представа къде е отишъл?
