— Голяма работа, дявол да го вземе — възпротиви се Дрю, все още неосъзнаващ в какви опасни води е нагазил. — Но тя е от този тип жени, за които човек трябва да се ожени, а те не са мой тип. Все пак — въздъхна той с дълбоко съжаление — заради нея почти ми се иска да бях готов да се установя на едно място.
Уорън чу достатъчно.
— Лягай си! И ако нощес хъркаш, ще те удуша със собствената ти възглавница.
Дрю му хвърли изненадан поглед през рамо.
— В дяволски превъзходно настроение си, няма що. Какъв късмет — да трябва да деля стая с мърморкото на семейството!
Тази провокация вече дойде твърде много на Уорън, чийто ден бе пълен догоре с провокации. Той се надигна и се извъртя. Дрю се озова проснат на земята. За момент остана легнал, опипа бузата си и вдигна глава, за да вижда по-големия си брат, който още седеше в леглото.
— Ето значи какво си пропуснал — каза Дрю, сякаш сприхавото настроение на Уорън вече бе напълно разбираемо. Докато се изправяше на крака, той се подсмихна. — Е, хайде тогава, аз съм готов.
Уорън не се нуждаеше от увещаване. Пет минути по-късно към цената, която дължаха за стаята, двамата вече бяха прибавили още и стойността на един строшен стол и на счупената рамка на леглото. Клинтън нямаше да остане доволен; той и без това се отнасяше неодобрително към склонността на Уорън да се забърква в побои. Дрю обаче не го беше грижа. Винаги участваше с радост в любимите „упражнения“ на брат си, пък и не правеше сериозни опити да съблазни никоя от младите лондонски хубавици, така че насиненото око нямаше да му навреди.
Уорън обаче бе повече от доволен от изхода на схватката. Преднамерено бе изпречил устата си пред юмрука на Дрю и сцепената устна, на която се беше надявал и която наистина бе получил, щеше да му попречи да се целува през следващите няколко дни. Едва ли би се объркал отново и би се поддал на тъй примамливите изкушения на Ейми, но дори да го направеше, болката от наранената устна щеше да му върне разума.
Физическото напрежение успя да уталожи гнева му, поне за известно време. Когато се настани до Дрю върху дюшека, който двамата бяха смъкнали от останките на леглото и бяха поставили направо върху пода, той най-после си спомни, че лейди Ейми му е длъжница, след като бе отстъпил пред молбата й да не се противопоставя на онези бандити. Беше обещала да изпълни каквото Уорън поиска от нея. Сетне някак си бе успяла да го накара да забрави за това, но той вече нямаше да го забрави. В края на краищата, това щеше да разреши проблемите.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Работата, която братята Андерсън трябваше да свършат на другата сутрин, им отне по-малко време, отколкото бяха очаквали. Кантората, намерена от Томас предишния следобед, бе одобрена единодушно от всички. Споразумението за наемната цена и останалите условия беше подписано за не повече от час. Трите стаи на помещението се нуждаеха от ремонт, но ставаше въпрос само за дребни поправки, които един дърводелец и един бояджия щяха да свършат за няколко дни. Клинтън и Томас тръгнаха да търсят мебели, а Бойд — работници.
Дрю и Уорън останаха с достатъчно свободно време, но Уорън не желаеше компанията на брат си. Той искаше да отиде на Бъркли Скуеър и да поговори с Ейми, а не можеше да направи това, ако Дрю се мъкнеше подире му. Замисли се дали да не се сбие отново с брат си, просто за да се отърве от него, но сега, когато знаеше как да се справи с малкия си проблем, настроението му беше твърде повишено, за да се прави на ядосан.
Налагаше се просто да каже на Дрю да изчезва, което обаче със сигурност щеше да накара младежа да го следва по петите през целия ден. Спасението дойде от самия Дрю. Той явно имаше други планове.
— Ще намина към един шивач, когото Дерек ми препоръча. Можел да ушие официални дрехи само за няколко дни, и то на разумна цена.
— И за какво ти е официално облекло тук, в Лондон? — попита Уорън.
— Бойд и аз сме поканени на бал в края на седмицата. Всъщност поканата се отнася до всички ни, но не мисля, че ти ще проявиш интерес.
— Не, наистина. А ти ще отплаваш в края на седмицата — напомни му Уорън.
— Какво значение има? Винаги съм готов за няколко часа любов.
— А, да, забравих. Ти си прочут с това, че целуваш, а после изчезваш, така че какво значение има, наистина?
— Такава е тежката участ на моряка — ухили се Дрю без капка разкаяние. — Ти не си ли същият?
— Аз не давам на жените обещания, които не възнамерявам да изпълня.
— Да, жените твърде много се плашат от проклетия ти нрав, за да се опитват да изкопчат каквото и да било обещание от теб.
Уорън пренебрегна предизвикателството и дори преметна ръка през раменете на брат си, за да му обясни дружески:
— Ще насиня и другото ти око за симетрия, ако настояваш, но не точно сега.
Дрю се засмя.
— Успя да си излееш целия яд снощи, а?
— Временно.
— Радвам се да го чуя. Разбира се, че е временно. Добрите ти настроения никога не траят дълго.
Щом Дрю си тръгна, Уорън се намръщи. Толкова ли беше трудно да се спогоди човек с него? Хората от екипажа му не мислеха така — иначе щяха ли да продължават да плават с него вече толкова години? Той, разбира се, беше раздразнителен, а и имаше определени неща, които лесно го провокираха. Постоянната веселост на Дрю, например. Безгрижната натура на по-малкия му брат просто го вбесяваше, може би защото му напомняше за онова тъй далечно време, когато самият той бе съвсем същият — преди Мариан.
Отърси се от тази мисъл, отправяйки се към Бъркли Скуеър и към края на още един, още по-сериозен дразнител. Настроението му продължаваше да бъде добро и дори се подобряваше с приближаването на целта. Никакви повторения на вчерашния ден. И край на съблазните. Щеше просто да се наслаждава на посещението при сестра си. Щеше да се съсредоточи върху откриването на новата кантора за делата на „Скайларк“. Може би дори щеше да обмисли дали да не си намери любовница за времето на престоя му в Лондон.
Вероятно трябваше да отиде на този бал с братята си, в крайна сметка, просто така, за да види какви лесни завоевания предлага местното общество.
Днес иконом беше бившият пират, французинът Анри. Само няколко секунди след отварянето на входната врата Уорън бе уведомен, че е дошъл в неподходящо време. Джорджи спяла. Също и Джаклин. А останалите трима от фамилията Малори, обитаващи дома, били излезли.
Разочарованието на Уорън нямаше граници. Доброто настроение, постигнато с толкова труд, спадна далеч под нулата. Беше се приготвил да сложи край на своето гневно недоволство, а ето че отново бе обхванат от него. Можеше да почака в къщата, разбира се, но нетърпението само щеше да влоши настроението му още повече и ако междувременно Джорджи се събудеше, сигурно щеше да си го изкара на нея. Ето защо той си тръгна. Но как да си убие времето в град, който не познава?
Е, добре, имаше още нещо, което бе планирал да свърши. Час по-късно Уорън успя да намери спортната зала, която търсеше, споразумя се със собственика за персонално обучение срещу доста значителна сума и сега бързо установяваше, че не знае почти нищо за истинския юмручен бой. Това, което знаеше, му бе вършило добра работа — нали си беше побойник — докато не срещна Джеймз Малори.
— Не така, янки — недоволстваше инструкторът. — Това ще събори всеки средно як мъж по задник, но ако искаш той да си остане съборен, направи го така.
Нравът на Уорън не търпеше такъв род критики, но той бе готов да умре, но да се примири с тях. За награда щеше да има възможността да размаже физиономията на зет си без самият той да бъде размазан.
— Тялото ти може да понесе значително мощни удари, но трябва да го използваш правилно. Хайде,
