не бе успешна.
Тъкмо посягаше да отвори вратата на кабинета на баща си, когато зад гърба му се разнесе познат глас:
— Добре дошъл у дома, Дерек.
Стресна се, но бързо се съвзе, извърна се и дари Моли с топла усмивка.
— Добро утро. Моли, скъпа. Предполагам, че знаеш къде е отишъл баща ми толкова рано?
— Разбира се.
Тя винаги знаеше къде се намира всеки член от домакинството. Младият мъж се питаше как се оправя в такава голяма къща, сред многобройната прислуга. Вероятно тя знаеше къде би трябвало да се намира всеки обитател на къщата и познавайки строгостта й, никой не се осмеляваше да излезе, без да й се обади.
— Отиде в оранжерията — продължи Моли. — Занимава се със зимните си рози и го е яд, защото те не искат да се съобразят с неговия график и още не са цъфнали. Поне така ми каза градинарят — заключи с усмивка.
Дерек се засмя. Градинарството бе хоби на баща му и той много сериозно се отнасяше към него. Бе ходил чак в Италия, за да се сдобие с някакъв нов екземпляр за градината си.
— А знаеш ли за какво ме повика?
Тя поклати глава.
— Хайде сега, откъде накъде ще съм запозната с личните му работи? — пошегува се, намигна му и прошепна: — Но мога да ти кажа, че не съм го чула да се сърди за нещо през тази седмица, освен за розите.
Той се ухили, поколеба се за миг и сетне горещо я прегърна. Тя изохка и побърза да се измъкне от ръцете му.
— Хайде стига. Не бива да се отнасяш с мен така пред останалите слуги.
Младият мъж се засмя и продължи да я потупва силно по гърба.
— Аз си мислех, че всички знаят, че съм безумно влюбен в теб, Моли, но щом настояваш, ще го запазя в тайна!
Лицето й пламна и макар да продължи да му се усмихва, в очите й се четеше много по-силна любов, отколкото би подобавала на икономка, разнежена от младия си господар. Ала тя бързо се съвзе и обузда тези майчински чувства. Измърмори нещо и слезе в кухнята, за да се заеме с ежедневните си задължения.
Оранжерията постоянно се бе разраствала и най-сетне преди няколко години я преместиха извън къщата. Сега се намираше зад конюшните и представляваше огромна правоъгълна сграда със стъклен покрив, дълга почти колкото голямата къща. Двете по-дълги стени също бяха от стъкло и през зимата се запотяваха от влажните изпарения на растенията. В помещението непрекъснато и нощем горяха мангали, за да поддържат подходяща температура за нежните растения.
Когато влезе вътре, Дерек бе замаян от силния аромат на цветя, пръст и тор. Свали сакото си и се огледа за ба — ща си.
Зърна Джейсън Малори надвесен над лехата с розите. Човек трудно би познал маркиза на Харвестън в този човек с навити ръкави и изпоцапано с пръст сако.
Той бе огромен, русокос мъж със зелени очи, както повечето мъже от семейство Малори. Само малцина от рода бяха наследили черната коса и кобалтовосините очи на прапрабабата на Дерек, която имаше циганска кръв, въпреки че никой от семейството не го признаваше. Младият мъж няколко пъти се изкашля, за да привлече вниманието на баща си, който бе погълнат от заниманието си. Когато най-после маркизът вдигна глава, лицето му светна от радост и той понечи да прегърне сина си.
Дерек отскочи назад и смутено протегна ръка с думите:
— Ако не възразяваш, вече се изкъпах.
Баща му погледна калните си дрехи и се засмя.
— Май наистина не ставам за прегръдки. Радвам се да те видя, момче. Отдавна не си идвал.
— Ти също отдавна не си идвал в Лондон.
— Истина е.
Джейсън сви рамене, запъти се към водната помпа, за да измие ръцете си и добави:
— Само сватба или някое неотложно дело могат да ме накарат да дойда в този претъпкан и шумен град.
— Аз обичам шума.
Маркизът изсумтя.
— Говориш като всеки младеж, който търси само забавления. В това отношение си се метнал на братята ми.
В забележката му се усети неодобрение, но съвсем леко. Дерек не се разтревожи.
— Но те са женени — с престорен ужас възкликна той — Ей Богу, надявам се скоро да не попадна в този капан и то без да забележа.
— Много добре знаеш какво исках да кажа — изръмжа баща му и строго изгледа единствения си наследник.
Младият мъж отдавна бе разбрал, че под суровия вия на баща му се крие меко и добро сърце и както се казва той повече лаеше, отколкото хапеше, особено щом се отнасяше до сина му. Важното бе да не го дразни и да не му се противопоставя.
Невъзмутимо се усмихна. Кой не знаеше, че Джеймс и Антъни Малори доста весело си бяха поживели на младини и се бяха оженили доста късно.
— Разбира се, че знам — дипломатично отвърна Дерек все още усмихвайки се. — Когато стана на техните години, възнамерявам да съм те направил поне два пъти дядо. Обаче дотогава има доста време и аз ще си поживея, ката следвам примера им, но без да предизвикам скандали, разбира се.
Джейсън въздъхна примирено. Синът му отново ловко и непринудено се бе изплъзнал от темата.
— Очаквах те вчера.
— Вчера бях на път за Бриджуотър. Твоят пратеник ме е последвал, защото пристигна почти веднага след мен. Нямах време дори да похапна нещо, понеже веднага по теглих насам.
— Значи си бил в Бриджуотър, така ли? Грижиш се за имотите си? Не бих казал същото по отношение на Бейнсуърт. Той пристигна тук и започна да се оплаква, че цялата минала седмица безрезултатно се опитвал да се свърже с теб. Казва, че работата е спешна. Точно заради това те повиках.
Дерек се намръщи. Наистина напоследък не бе преглеждал пощата си и върху бюрото му се бе натрупала внушителна купчина неотворени писма. Въпреки всичко не му харесваше, че Бейнсуърт при най- малкия повод се обръщаше към баща му. Имотите на север, които управляваше, бяха приписани на Дерек и сега той бе единствени им господар.
— Може би е време да си назнача собствен секретар. Сам знаеш, че Бейнсуърт понякога вдига много пара за нищо. Каза ли какво е толкова спешно?
— Нещо относно предложението за продажба на фабриката. Срокът изтичал и затова толкова отчаяно те търси.
Дерек тихо изруга.
— Май е време да си назнача нов управител. Фабрика та не е за продан. Той много добре знае това.
— Дори и ако предложението е много изгодно?
— Не, дори и да с два пъти повече от стойността й. В никакъв случай — отсече синът му. — Нямам намерение да продавам собствеността си.
Джейсън се усмихна и го потупа по гърба.
— Радвам се да го чуя, момчето ми. Честно да ти кажа, когато Бейнсуърт дойде толкова разтревожен, аз си помислих, че ти искаш да продадеш фабриката и реших, че работата наистина е спешна и не може да чака, докато се видим следващата седмица на сватбата. Но сега се радвам, че си поговорихме.
— Никога няма да продам фабриката — решително отговори Дерек и тръгна след баща си към изхода. — Като говорим за сватби…
— Нима говорихме за сватби? — засмя се синът му.
