Върху лицето й се изписа възмущение. И през цялото това време тя трябваше да бъде скрита някъде на заден план. Защо Гарик не иска да я показва?
— Мога ли да ти помогна, Ерин? — най-неочаквано каза тя.
— Не, това е мъжка работа.
Брена се отказа да спори по този въпрос и попита:
— Ако получа разрешение от Гарик, ще ми дадеш да работя при теб, нали?
— Разбираш ли от коне?
— Да — усмихна се тя. — Обзалагам се, че съм точно толкова добра, колкото си и ти. — За момент тя спря, след това продължи, а в гласа й се беше появила тъга. — У дома яздих всеки ден по полета, през потоци, прескачах каменни огради, навлизах в дълбоки гори. Колко свободна се чувствах тогава. — Тя спря. Върху лицето й се изписа дълбока тъга. Когато се опомни, отново се обърна към Ерин. — Ако работя с теб при конете, ще ми разрешаваш ли да яздя?
— Да, разбира се. Нищо не би ми доставило такова удоволствие. Но първо трябва да съм сигурен, че господарят ще ми разреши. В противен случай нищо не мога да направя.
— Добре, значи ще говоря с него.
— По-добре ще е да изчакаш празникът да свърши. Господарят ще пие доста и може след това да не помни какво ти е казал.
Брена би предпочела да свърши това веднага, но разбра, че Ерин е прав, и реши да изчака.
— Ще постъпя, както ме посъветва. Ще изчакам.
— И още нещо, предлагам ти да не се приближаваш до залата, в която празнуват, докато не си тръгнат всички гости. Няма да е добре за теб, ако те забележат.
Очите На Брена заблестяха от любопитство. Първо Гарик беше казал да я държат в онази малка стая. Сега и Ерин я предупреждаваше да не се показва.
— Какво не ми е наред, че другите не трябва да ме виждат?
— Брена, момиче, трябва да знаеш, че си много привлекателна. Викингите са много похотливи и си падат по красиви момичета като теб. Господарят е щедър с робините си. Приятелите му не трябва дори да го питат за разрешение, когато поискат някоя от тях, защото им е известна неговата гостоприемност.
— Не говориш сериозно! — възкликна Брена отвратена.
— Това е вярно! Един път след много пиене насилиха едно момиче пред всички.
Отвратена, Брена попита:
— И Гарик е позволил това да се случи?
— Той би спрял такова нещо, но слуховете говорят, че бил напълно пиян.
— Това наистина ли е станало?
— Да, така че внимавай. Не бих желал да чуя, че и с теб се е случило.
— Не се тревожи, Ерин. Аз няма да го допусна.
Старият човек поклати глава със съмнение, докато тя излизаше от помещението.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Гарик стаеше на челното място на дълга маса. Баща му беше отляво, а майка му отдясно. Брат му Хю също беше тук заедно с пълничката си съпруга. Следваха най-близките приятели на Гарик, тези, които бяха с него по време, на дългото пътуване. На края на масата беше седнал брат му Феърфакс.
Гарик се вгледа в братята си. Въпреки че по телосложение и височина той си приличаше с по-големия си брат, с по-малкия те имаха като обща черта само цвета на очите, които бяха като на дядо им Улрик. Феърфакс беше само с година по-малък от Гарик, но беше с цяла глава по-нисък.
Гарик и Хю си съперничеха във всичко, но роднинската връзка между тях беше много силна. С Феърфакс Гарик имаше други взаимоотношения — близост, не по-различна от тази, която Гарик имаше с най-добрия си приятел Перин.
Но между Хю и Феърфакс имаше явно неразбирателство и винаги се чувстваше напрежение, когато двамата бяха в една стая. Хю проявяваше недоволство спрямо Феърфакс и той реагираше на тази неприязън, както всеки: с враждебност.
За разлика от Феърфакс, Гарик беше спечелил симпатиите на Улрик и по този начин къщата и принадлежащите й земи наследи той.
Феърфакс нямаше нищо друго, освен малката къща на майка си и една рибарска лодка. Истинско чудо беше, че най-малкият брат не беше озлобен. Животът му не беше лек и всеки ден той се трудеше упорито, за да оцелее. Но Гарик знаеше, че това му харесва, Феърфакс обичаше простия живот на рибаря.
Скалда изпя веселата песен, възхваляваща Локи, и напусна залата, изпратен от доволни възгласи. Дори очите на Анселм се бяха насълзили от смях.
Когато шумът утихна Елоиз се наклони към сина си и на шега му подхвърли:
— Разказът ти за това племе, на което сте попаднали, беше почти толкова смешен, колкото и тази песен. Сигурен ли си, че не си украсил поне малко истината?
— Засрами се, жено! — прогърмя гласът на Анселм. — Моят син няма нужда да украсява фактите, както правя аз. — Той се засмя на собствената си шега.
— Да, с теб човек никога не знае къде свършва истината и къде започва лъжата — отвърна Елоиз и замислено продължи: — Например за тази история с келтското момиче аз продължавам да се чудя дали всичко, което казваш, е вярно.
Анселм се намръщи.
— Всичко е вярно, точно тази история не се нуждае от допълнения.
Гарик го погледна с любопитство. Той разказал за пътешествието си и сега можеше да разпита за онова упорито момиче, което намери в леглото си предишната нощ.
— Как е момичето, Гарик? — попита майка му. — Видях я вчера. С нищо не беше променила поведението си. Почти не говори.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но с мен проговори, и то не по най-учтивия начин.
При тези думи Анселм се изкикоти.
— Значи успя да разбереш що за характер е?
Гарик се обърна към баща си.
— Тя е страшно твърдоглава, татко. Наистина ли е моя?
— Да, само твоя.
Гарик изсумтя.
— Тя съвсем не е съгласна с това.
— И аз не мисля, че ще се примири — ухили се Анселм, а синът му се намръщи.
Той разказа как са я заловили — история, която беше повтарял неведнъж, затова другите не слушаха с вниманието, с което Гарик слушаше.
Накрая той попита:
— Защо тогава реши да я дадеш на мен? — и отново напълни чашата си с медовина.
— Момичето ме мрази, защото аз съм причина за сегашното й положение. Видях я как владее оръжието и не я искам край себе си, тъй като винаги ще се намирам в опасност. Майка ти също няма нужда да се занимава с момиче като нея. Хю я искаше, но след като тя му показа ноктите си, той се отказа. Знаеше, че искам да я дам на теб, затова избра за себе си сестра й. Въпреки това аз вярвам, че ако опиташ, би могъл да я усмириш.
Гарик се намръщи.
— Ако е такава, за каквато ми я представяш, защо ми е да се занимавам с нея. Тя ще причини само неприятности, затова смятам, че ще бъде по-добре да я продам.
— Ти не я искаш, но друг ще я поиска — навъсено каза Анселм.
— Прекрасно знаеш отношението ми към жените — сухо отвърна Гарик. — С тази не е по-различно. Да бъде моя собственост съм съгласен, но не и за удоволствие. — Той бавно поклати глава, отричайки да е привлечен от нея по някакъв начин. — Не, нямам нужда от нея.
Брена току-що се беше завърнала в стаята, когато вратата се отвори и Яни влезе с поднос с храна.
