разтърсвайки я грубо, изтръгна жената от прегръдките на съня.
Ярмил с мъка отвори очи и се взря във високата фигура, изправена до малкото й легло. Лицето му беше на тъмно, но тя го позна.
— Гарик! Ти си се върнал!
— Както виждаш — сухо отвърна той, а гласът му трепереше от яд. — И откривам, че ти безобразно си превишила правата си!
— Аз! За какво говориш? — попита тя възмутено, издърпвайки избродираната покривка до брадичката си. — Обвиняваш ме без причина.
Гарик смръщи чело.
— С какво право даваш спалнята ми на гости, когато стаята, предназначена за тази цел, стои празна?
— Гостенин? — Трябваше й малко време и когато се сети за какво става въпрос, тя се засмя.
— Тя не е твоя гостенка.
Гарик губеше търпение.
— Обясни ми, Ярмил, но по-кратко. Кое е това момиче в леглото ми?
— Тя е твоя. Майка ти ми заповяда да се грижа за нея, ето защо тя не е при останалите жени. А аз знаех, че когато се завърнеш, ще имаш нужда от гостната. Реших, че няма да имаш нищо против да разделите с нея стаята ти.
Гарик ядно отговори, без да се интересува кой би могъл да го чуе.
— Първо, имам нещо против! Второ, какво означава това, че е моя?
Ярмил не беше свикнала да го вижда толкова ядосан. Не трябваше да забравя омразата му към жените!
— Това лято баща ти нападна Британските острови и се завърна с много богатства и седем пленнички. Това момиче е една от тях и баща ти даде тази на теб. Тя е дъщеря на лорд и щеше да ти бъде съпруга.
— Съпруга! — избухна той.
— Така си мислеха само тя и нейните хора — прибави Ярмил бързо. — Анселм ги излъга, като по този начин улесни нападението си. Това е дълга история и аз съм сигурна, че Анселм ще се радва да ти я разкаже.
— Какво му е на момичето, че брат ми не я е взел? — попита Гарик, защото знаеше, че брат му винаги вземаше за себе си най-младите и най-красивите, тъй като баща му вече не правеше това.
— Момичето е дяволски подарък. Трябва да си в немилост пред баща си, за да ти даде такъв дар. Казаха ми, че е боец и е жадна за кръв.
— Без съмнение е и грозна, заради това Хю не я е взел за себе си.
Гарик въздъхна. Беше прекалено уморен, за да спори.
— Тя спи, така че засега можеш да я оставиш там. Но на сутринта ще я преместиш някъде, не ме интересува къде.
— Тя ще се опита да избяга. Не мога да я оставя при другите жени, защото те са постоянно на работа. За нея ще бъде много лесно да се измъкне от там.
— По дяволите, жено! Казах, че не ме интересува какво ще правиш с нея, но тя не може да остане в моята стая!
С тези думи Гарик напусна стаята и се върна в своята.
Студеният бриз разпиля косата на Брена върху бузите й и я накара да се събуди. Тя сънено премигна срещу светлината, която изпълваше стаята, и си каза, че най-после е утро. Изглеждаше, като че ли само преди няколко часа я бяха освободили от въжетата и предупредили да не напуска стаята. Тя предполагаше, че пред вратата имаше някой, който да я пази, но това нямаше значение. Все още нямаше сили, за да избяга. Тялото й трябваше да укрепне след принудителния престой. Знаеше, че не е в състояние да посрещне непознатото. Първо трябваше да си възвърне силите и след това да обмисли възможностите за бягство.
Тя стана и затвори двете врати, оставяйки стаята в пълна тъмнина, след това отново си легна. Беше почти заспала, когато чу висок глас ядосано да отговаря нещо. Веднага след това вратата се отвори и в стаята влезе един много висок млад мъж.
Брена веднага застана нащрек. Всеки нерв по тялото й алармираше тревога. Тя не се помръдна, но наблюдаваше викинга през полуотворените си очи, готова да грабне ножа му, ако това се наложеше.
Непознатият не поглеждаше към нея, нито се насочи към леглото, а отиде до стола срещу стената и започна бързо и нервно да се съблича. Първо махна от себе си меча, след това къс нож, после хвърли върху седалката на стола туниката си.
Брена напрегнато наблюдаваше всяко негово движение. Толкова привлекателен мъж тя не беше виждала никога преди. Дълга, чуплива, златисторуса коса се спускаше на къдри по широките му рамене. Имаше прав нос и леко издадена брадичка. Върху голите му ръце и по гърдите и гърба изпъкваха мускули и трептяха при всяко негово движение. Цялото му тяло излъчваше здраве и сила. Беше почти съвършено, белязано на някои, места от незначителни белези. Такова тяло беше истинско оръжие. Брена почувства да я пронизва непозната тръпка.
Той започна да разкопчава панталоните си и Брена почувства как изтръпва. Една част от нея искаше да види останалото от тази прекрасна физика, но разумът й подсказваше, че от това няма да излезе нищо добро. За щастие, мъжът погледна към леглото и промени решението си.
Брена затаи дъх. Тя все още не знаеше какво означава присъствието на викинга в стаята. Защо той влезе при нея и се държеше, сякаш ще си ляга? Дори за миг не й мина мисълта, че това би могло да бъде Гарик Хаардрад.
В този момент мъжът се обърна и озадачено се загледа в балконската врата. След това отиде и отново я отвори. После затвори другата и се върна при леглото.
Брена имаше чувството, че той знае, че тя е будна, и затова се отказа да се прави, че спи. Претърколи се до края на леглото, тъй като то беше разположено в ъгъла и от едната му страна имаше стена. Тя се присви с трептящо от напрежение тяло и разпиляна върху нощницата коса.
И двамата замръзнаха на място, когато очите им се срещнаха и се измериха един друг с погледи. Брена се почувства като хипнотизирана от тези светли очи. Ядоса се на себе си, защото за момент бе спряла да диша.
— Мисля, че играеш нечестна игра, момиче. — Гласът му беше дълбок, нито сърдит, нито нежен. — Ти не изглеждаш като дива лисица, която се готви да избяга, по-скоро си едно малко изплашено дете.
Тя силно се разсмя.
— От теб, един викинг? Първото описание, което направи, беше вярно.
— Но ти все още си тук — отбеляза той.
— Само защото до вчера бях вързана за това легло.
Лека усмивка заигра по устните му.
— Това е удобно обяснение, но лесно може да бъде опровергано.
Брена смръщи тъмните си вежди. Не беше свикнала да я обвиняват в лъжа. Тя скочи от леглото и моментално се озова пред него с ръце на хълбоците и леко разтворени крака.
— Трябва да знаеш — каза тя със святкащи от ярост очи, — че аз, Брена Кармарам, никога не лъжа. И когато кажа нещо, то значи е така.
По лицето на Гарик се изписа учудване, докато наблюдаваше тази горда красавица. Той не обърна внимание на думите й, понеже ги взе за чисто самохвалство.
— Тъй като за Ярмил е трудно да реши как да се оправя с теб, добре е, че се върнах, за да реша това — тихо каза той.
— Какво? — попита тя и преди той да й отговори, добави, изпълнена със съмнения. — Кой си ти?
— Твоят господар, както ме информираха.
— Мен никой няма да ме притежава.
Гарик повдигна рамене. Очевидно беше, че няма да му бъде лесно с нея.
