Вратата се отвори и в малката стая влетя прах, който бе осветен от слънчевите лъчи, процедили се през отвора. Когато изведоха пленничките на двора, всички присвиха очи срещу силната светлина. Заведоха ги в голямата къща и ги оставиха в средата на пълната с хора стая.

Лини разпозна мъжете, които бяха на кораба. Те бяха насядали по дългите пейки до стените. Някои се бяха събрали в края на масата и играеха някаква игра. Висок, едър мъж, който не беше виждала досега, оглеждаше великолепен сив кон, който бяха довели в стаята заедно с жените. Дъхът й спря, когато в него разпозна коня на Брена — Уилоу. Ако Брена видеше това, беше непредсказуемо какво би могла да направи. За щастие, тя все още не го бе забелязала. Племенницата й гледаше Анселм с нескрита омраза и дори не се обърна към конете, когато ги въведоха в стаята.

Анселм стоеше начело на масата. Момичета, облечени в груби вълнени дрехи, му прислужваха. До него стоеше жена на възрастта на Лини. Тя беше облечена във великолепна жълта коприна. До нея имаше друга жена, по-млада, закръглена, със същата руса коса като на останалите хора в стаята.

Високият мъж, който беше оглеждал Уилоу, отиде при пленничките. Бутна Лини настрана и спря пред Брена. Повдигна лицето й, за да го огледа, постъпвайки по същия начин, по който беше действал само преди секунди с коня, но тя го удари със завързаните си ръце, а яростта, изписана върху лицето й, го отказа да я докосва повече.

Брена почувства мъжкаря в него, усети миризмата на пот и на коне, която се излъчваше. Алчно загледа камата, закрепена на колана му, но гърленият му смях я накара да повдигне поглед към лицето му.

— Тор, тя е истинска красавица!

— Видя ли, че е точно такава, каквато ти я описах? — обади се Анселм от мястото си.

Хю се ухили самодоволно и започна да я оглежда от всички срани. В очите й нямаше страх, макар да знаеше, че е безсилна. Безсилна дотогава, докато нямаше оръжие в ръцете си. Брена толкова се беше вглъбила в това, което си мислеше, че не забеляза кога Хю се беше приближил до нея. Заставайки толкова близо, че никой, който би го разбрал, не би могъл да го чуе, той прошепна в ухото й:

— Ще излича тази непокорност в погледа ти, лейди. Ще пречупя тази смелост, на която баща ми толкова се възхищава.

Хю не знаеше, че тя разбира езика му. Към мъжа Брена чувстваше единствено презрение заради хвалбите му, докато той не я приближи към себе си и не притисна устните си в нейните. Ръката му се плъзна по гърдите й и грубо ги натисна. Тя не можеше да използва ръцете си, затова силно захапа езика, който лигавеше устата й. Хю отскочи, като я блъсна така, че тя падна върху останалите жени.

— Върви по дяволите! — извика и се опита да я удари, но беше възпрян от Анселм, който властно произнесе името му. Хю спря и се обърна към баща си.

— Тя щеше да ме нарани!

— Предупредих те, че е изпълнена със злоба — отвърна Анселм.

— Омраза, която ще коства живота й. Мисля, че е луда. Съгласен съм да я дадеш на брат ми Гарик. Той мрази жените и ще изпитва удоволствие да я малтретира. Нека използва тялото й, за да потушава омразата си. Ти само гледай как ще се избият един друг. Аз ще взема червенокосата.

— Престани да говориш по този начин, Хю — скара му се жената, облечена в жълто. — Нима си забравил, че майка ти и жена ти също са тук?

— Извинете ме, дами — невъзмутимо отвърна Хю. — Наистина бях забравил. Вече приключих. Сега можеш да изпълниш желанието на баща ми и да разпиташ пленничките.

— Не знаех, че трябва да чакам разрешение от сина си — произнесе жената.

Силен кикот се разнесе сред присъстващите и Хю настръхна. Предупредителният поглед на баща му възпря язвителния му отговор. Затова от устата му прозвуча не обидна забележка, а поредното извинение.

— Още веднъж ви се извинявам, госпожи. Знам, че е по-добре да не споря с вас.

Брена се бореше вътрешно. Тя много добре чу какво каза за нея Хю. Да я дадат на Гарик. Той да я използва както намери за добре.

Е, добре. Те скоро щяха да разберат, че няма да търпи никакви издевателства. Мъжът, който щеше да става неин съпруг, щеше да умре, само ако се опиташе да я докосне. Колко много мразеше тези викинги!

Лини беше неспокойна и загрижена. Тя си наложи да не се меси, когато викингите се занимаваха с Брена, надявайки се, че това жестоко отношение би изтръгнало Брена от мълчанието, в което беше изпаднала. Но това не стана. Толкова много й се искаше да разбере какво си говорят тези хора. Само ако беше посещавала уроците, които Уиндъм преподаваше на Брена! Колко далеч бяха тогава от това, което преживяваха сега. Как биха могли да говорят с тези хора, които ги бяха пленили, ако Брена продължаваше да мълчи. Само тя знаеше техния език.

Тревогите на Лини се разсеяха само след секунди, когато жената в жълто стана от масата и отиде при тях. Тя беше дребна и грациозна, имаше кестенява коса и тъмнокафяви очи.

— Аз съм Елоиз Хаардрад. Моят съпруг е Анселм, вождът на нашия клан, човекът, който ви доведе тук.

Лини набързо представи себе си и останалите. След това попита:

— Как така говориш нашия език?

— Също като вас при по-различни обстоятелства бях доведена тук преди много години. Бях сгодена за Анселм и се оженихме. Християнка съм, каквито може би сте и вие.

— Да, християни сме.

Елоиз се усмихна.

— Но това не ми пречи да уважавам боговете на моя съпруг. Ще ви помогна доколкото мога, но не ви обещавам нищо.

Лини събра сили да й зададе въпроса, който най-много я интересуваше.

— Какво ще стане с нас?

— Сега сте пленници на моя съпруг. Само той може да реши съдбата ви.

— Значи сме робини? — попита Корделия с дрезгав глас.

Поглеждайки я, Елоиз отговори:

— В момента, когато са ви хванали, сте загубили свободата си. Да не би да сте си мислили, че когато ви доведат тук, ще ви освободят, ще ви дадат домове и ще станете собственици? Самите вие ще бъдете нечия собственост. Ще принадлежите на съпруга ми или на този, на когото той реши да ви даде. Аз лично не одобрявам думата „роб“. Предпочитам „слуга“.

— Нашите слуги бяха свободни — сопна се Корделия.

— Вие ги наричате свободни, но в действителност това не е било така. А ти, моето момиче, побързай да свикнеш с положението или ще си имаш неприятности.

— Тя е права, Корделия — тихо каза Лини. — Внимавай какво говориш.

Корделия се извърна обидено и се престори, че не й обръща внимание. Елоиз се усмихна.

— Лини, мисля, че ти и аз можем да станем приятелки.

— Би било хубаво — искрено отвърна Лини.

Точно в този момент тя се нуждаеше най-много от приятел.

— За вас е нещастие, че сте тук — продължи Елоиз с разбиране, — но се надявам, че всички вие ще успеете да се приспособите към тукашния живот. Не мога да се съглася с нападенията, които извършва съпругът ми, и вземането на пленници, но не мога да му се меся. Разбирам, че ти и семейството ти сте били измамени. Наистина съжалявам за това.

— Твоят съпруг даде дума — отново се обади Корделия. — Нима викингите нямат чест?

— Дела!

— Не я виня, че се чувства измамена. Да, Анселм държи на честната си дума, но не и когато я е дал на враг. Той нарочно излъга вашия човек. Ще ви разкажа нещо. Веднъж малкият ми син Гарик беше взет като пленник от вашите хора и към него се отнесли ужасно. Съпругът ми мрази келтите. Той не мислеше да спази обещанието си, когато го даде. Никога не би се сродил с келти.

— Този ли е Гарик? — попита Лини и любопитно посочи високия викинг. — Този, който оглеждаше племенницата ми?

— Не, това е първородният ми син Хю. Гарик не е тук, но и да беше, това не би променило нещата. Ясно

Вы читаете Зимни огньове
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату