— Не, скъпа, не за теб. Баща ти почина.
Брена отстъпи назад силно пребледняла.
— Не можеш да се шегуваш така с мен! — рязко каза тя. — Това не е вярно.
— Брена! — промълви Лини и като прегърна племенницата си, каза: — За това не бих те лъгала. Баща ти почина преди час.
Брена поклати бавно глава, отричайки казаното:
— Той не беше толкова болен. Той не може да умре!
— Ангъс страдаше от същото заболяване, което имаше и моят съпруг. Поне не се мъчи дълго.
Очите на Брена се изпълниха с ужас.
— Ти си знаела, че той ще умре!
— Да, знаех.
— За бога, защо не ми каза? Защо ми позволи да вярвам, че той ще се оправи?
— Така пожела той. Забрани ми да казвам на когото и да било и най-вече на теб. Не искаше да те вижда как ридаеш до леглото му. Винаги е презирал сълзите и моите са му били предостатъчно.
Брена се разплака за първи път в живота си.
— Но аз трябваше да се грижа за него. Вместо това аз мислех само за себе си.
— Той не искаше ти да страдаш, а ако знаеше за болестта му, щеше да бъдеш ужасно нещастна. Сега ще скърбиш известно време, но болката ще затихне и ще остане скрита някъде дълбоко в теб. А и наближаващата сватба ще ти помогне.
— Не! Сега сватба няма да има!
— Но баща ти е дал дума, Брена. — Лини говореше малко нетърпеливо. — Ти трябва да я спазиш, въпреки че е мъртъв.
Брена не можа да сдържи риданията си.
— Защо той трябваше да умре, лельо? Защо?
Лорд Ангъс беше погребан през една ясна ведра сутрин. Птиците току-що бяха започнали да поздравяват новия ден, а ароматът на диви цветя изпълваше студения въздух.
Брена беше цялата в черно, очите й бяха сухи. Носеше туника и панталони, а върху тях — къса мантия, украсена по ръбовете със сребърен конец. Дългите черни къдрици бяха сплетени и както винаги — прибрани под пелерината. Единствените контрастни цветове бяха белотата на лицето й и блестящото сребро на меча й.
Леля й беше изразила несъгласие с облеклото й, но Брена беше непреклонна. Баща й се беше отнасял към нея като към момче и така я беше възпитал. Тя трябваше да бъде облечена като момче при последното му изпращане.
Хората от селото също бяха там и много от тях плачеха. Лини стоеше отдясно на Брена и нежно беше прегърнала момичето през раменете. Корделия и Дънстан бяха от лявата й страна. Дънстан изказа думи на възхвала към починалия, но Брена не ги чу. През това време тя съживяваше спомените: виждаше едно малко дете, легнало в коленете на баща си. Последва друга картина: баща й, окуражаващ я когато за първи път се качи на кон. С умиление си припомняше тези тъй скъпи на сърцето й мигове. Без баща си беше несигурна и чувстваше някаква ужасна празнота в себе си. Но пред хората стоеше гордо изправена. Само очите й бяха изгубили своя блясък. Изпълнени с мъка, те издаваха болката й.
Моментът, в който Дънстан млъкна, беше тежък и тържествен. Точно тогава всички присъстващи с изненада забелязаха ездач, който се стрелна между дърветата и стигна до мястото, където се бяха събрали. Той скочи от коня и бързо си проправи път през тълпата до Брена.
— Годеникът ти пристигна! — беше останал почти без дъх. — Връщах се от Ейнджълсий и минах край тях.
— Как разбра, че това е той? — неспокойно запита Брена. Тя не беше подготвена за такива новини, не точно сега, когато се сбогуваше с баща си.
— Кой друг би могъл да бъде? — каза мъжът. — Това бяха много мъже, всичките едри и русокоси. Сигурен съм, че са точно хората, които очакваме.
Из тълпата се разнесоха тревожни гласове, но Брена мислеше единствено за трудното положение, в което се беше оказала.
— Защо точно сега? — отправи тя въпрос към небесата.
Лини я прегърна.
— Няма нищо, мила моя. — След това се обърна към мъжа и го попита дали са далеч.
— От другата страна на гората — каза той и посочи на северозапад. — На около миля от тук.
— Много добре — каза Лини. — Значи ще можем да ги приемем в къщата. Вие, хора, се върнете в селото. Не трябва да се страхувате от тези викинги. Те идват с мир.
Когато се прибра в къщата, Брена закрачи нервно из голямата гостна, Фергюс седеше разтревожен с останалите членове на семейството. Той носеше известна отговорност за пристигането на викингите и нямаше търпение да ги посрещне както трябва. Беше прекарал немалко време на вражеска територия, докато открие клана Хаардрад. Беше го приел старейшината на рода и двамата дадоха дума, че всичко ще стане така, както е било уговорено. След смъртта на лорд Ангъс младоженката ставаше наследничка на голямо богатство, защото сега и земята, и къщата бяха нейни, а това означаваше, че са и на съпруга й. Викингите наистина щяха да останат много доволни.
— Брена, скъпа, по-добре ще бъде, ако си облечеш робата — каза Лини.
— Не!
— Брена, не можеш да посрещнеш съпруга си по този начин. Какво ще си помисли той?
— Казах не — рязко отвърна Брена и продължи нервно да обикаля из стаята.
Корделия гледаше заварената си сестра самодоволно, защото знаеше какво най-много измъчва Брена в този момент.
Младото момиче не знаеше дали годеникът й няма да поиска да се оженят, преди да отплуват. Значи това можеше да се случи още тази вечер или на утрешния ден. Това означаваше, че й предстои първата брачна нощ, а Брена изпитваше ужас от това, което я очакваше. Корделия едва се сдържаше да не се разсмее на глас. През първата нощ Брена ще изпита болка и благодарение на сестра си ще мисли, че това винаги ще е така. Какво сладко отмъщение! Само ако можеше да присъства на тази гледка!
Брена също мислеше за това. Тя не беше готова за семеен живот и никога нямаше да бъде. Не беше свикнала да понася болка, без да може да отмъсти. Ще се бори! Какво щеше да се случи, ако убиеше съпруга си, че изисква правата си?
Тогава тя самата щеше да загине.
Такива мисли се въртяха в главата й, когато първият голям камък удари външната врата. Всички извикаха от изненада. Въпросителни погледи се срещаха объркани, но когато от двора долетя задавен плач, последван от удар по вратата, Брена се втурна към прозореца и не повярва на това, което видя.
— Божичко, те нападат!
Един слуга лежеше обезглавен на пътеката за конюшните, а дворът гъмжеше от викинги, техните мечове, брадви и копия. Двама мъже правеха катапулт. Трети камък удари вратата. В подножието на хълма черни кълбета дим се издигаха към небето. Селото гореше. Брена се обърна към присъстващите в стаята. Уиндъм също беше там и тя му отправи поглед, пълен с упрек.
— По този начин ли викингите идват, за да вземат със себе си булката?
Уиндъм мълчеше и Фергюс неуверено произнесе:
— Не е възможно това да са викингите, които очакваме.
— Тогава виж и кажи дали са те, или са някои други! — заповяда му Брена.
— Успокой се, Брена — каза Лини, въпреки че собственият й глас издаваше вътрешно безпокойство.
Фергюс отиде до прозореца и веднага разпозна високия вожд на рода Хаардрад. Анселм беше застанал пред мъжете си и издаваше заповеди.
— Не е възможно! — извика Фергюс, обръщайки се към изплашените хора в стаята. — Той даде честната си дума!
Поредният камък, ударил вратата, подтикна Брена към действия:
