— Уиндъм, с нас ли си, или ще се присъединиш към измамните си сънародници? Трябва да знам това, преди да съм обърнала гърба си към теб.
Уиндъм изглеждаше силно засегнат.
— С вас съм, лейди. Не мога и не искам да имам нищо общо с такива хора като тези долу.
— И така, тези глупаци ни дадоха време да се приготвим, докато обстрелваха незаключена врата. Дънстан, сложи резето.
Дънстан отстъпи назад, а в очите му се четеше ужас.
— Брена, те са трийсет, а може би и повече, а ние сме трима.
— Четирима, не виждаш ли? — извика тя. — Да не би да си мислиш, че аз ще стоя и ще гледам?
— Брена, бъди разумна. Нямаме никакъв шанс!
— Нима предлагаш да се предадем? Глупчо, нима забрави Холихед Айлънд? И тези, които се биха, и останалите, всички бяха избити. А сега заключи вратата. Фергюс, събери слугите и ги въоръжи. Уиндъм, ти укрепи останалата част от къщата и ме чакай в голямата зала. Ще посрещнем с готовност тези изверги.
Всички се втурнаха да изпълняват заповедите й, без да задават повече въпроси. Корделия се беше свила в ъгъла и истерично плачеше. Лини също едва сдържаше сълзите си, когато сграбчи Брена за ръката, за да я възпре.
— Не можеш да се биеш с тях, Брена! Ще те убият заедно с мъжете!
— И без това ще ме убият, лельо! Моят баща ме е научил да се бия за честта си, а не да хленча.
— Ако не им се съпротивляваш, те няма да те убият. Те вземат жените…
— Никога! — прекъсна я Брена. — По-скоро ще умра, отколкото да стана пленница на викингите.
С тези думи Брена излезе от стаята, оставяйки Лини и Корделия на молитвите им. Преди обаче да успеят да съберат всички слуги и да ги въоръжат, вратата беше разбита и в същия момент дузина жадни за кръв мъже влетяха в залата, а от двора се чуха смразяващи кръвта крясъци.
Брена беше застанала до стълбите с изваден меч в леко разкрачена стойка. В тоя момент край нея прелетя брадва, която едва не я улучи. Дънстан беше първата жертва. Викингите се разделиха на групи. Трима влязоха в гостната, шумно затваряйки вратата след себе си, другите се насочиха към останалите стаи.
Когато Уиндъм се завърна, трябваше да се сражава с двама викинги. Той се биеше храбро, но беше стар и бързо се измори. Успя да убие единия, преди да умре.
Към Брена се насочиха петима. Четирима минаха край нея, изкачиха стълбите и се изгубиха в лабиринта на втория етаж. Тя без страх посрещна последния.
Неговият широк меч беше по-тежък от нейния и всеки удар, който тя нанасяше, беше посрещан с огромна сила. Ръката и гърбът я боляха, но виковете, които се чуваха иззад затворената врата на гостната, й вдъхваха решителност и кураж. Със сила, която не беше подозирала, че притежава, тя изби меча от ръката на противника си и го прониза. Но срещу нея веднага изникна друг. Силата й се изчерпваше, тя продължаваше да се бори, докато с един мощен удар противникът й не счупи меча й на две.
Брена невярващо загледа дръжката в ръката си, затова нито видя смъртоносния удар, насочен към нея, нито чу изпълнения с болка вик на Фергюс:
— Спрете! Това е лейди Брена!
В същия миг Фергюс се появи между нея и блестящото острие, за да я отблъсне. Огромното оръжие отсече ръката му и Фергюс падна в краката на Брена. Анселм загледа момичето с любопитство. Беше се бил с нея и едва не я беше убил. Без съмнение, щеше да се покрие със слава след такава постъпка. Никога нямаше да успее да превъзмогне такова нещо, ако се беше случило. Значи това беше момичето, за което щеше да се жени синът му. Красива девойка, помисли си той, след като я огледа, при това безстрашна. Никога преди не беше виждал такава жена. Тя дори беше успяла да отстрани един от мъжете му и той щеше да носи този срам със себе си, докато е жив. Победен от жена! Жалко, че беше враг. Тази чернокоса красавица би могла да бъде прекрасна съпруга на сина му. Би могла да отгледа синове с нечувана дързост и сила. Наистина имаше за какво да съжалява. Слугите, които бяха закъснели, бяха нападали облени в кръв край Брена. Виковете от гостната бяха спрели. Двама викинги излязоха оттам и като се смееха и потупваха по гърбовете, се присъединиха към останалите, които вече грабеха къщата. Дали Лини и Корделия са също мъртви, чудеше се Брена.
От горния край на стълбите се чу задавен вик и Брена се обърна, за да разбере коя е нещастната жертва. Беше Алена, а в ръката й имаше къс кинжал. Той тъкмо се изплъзваше от пръстите й, когато Брена я погледна. Добрата стара жена с пепеляво лице и широко отворени очи се изтърколи надолу по стълбите, докато накрая падна в огромна локва от нейната собствена кръв. От гърба й стърчеше брадва и от там обилно шуртеше кръв. Това беше последното нещо, което съзнанието на Брена успя да възприеме. След това нещо в нея се пречупи и тя бе залята от непрогледна тъмнина. Това не я откъсна съвсем от действителността, тъй като все още чуваше гласове и стоеше изправена. Някой викаше безспирно. Беше толкова близо, че тя чувстваше, че само да протегне ръка и ще го докосне. Но не можеше да се мръдне.
— Анселм, не можеш ли да накараш тази жена да млъкне? Лудостта й започва да дразни хората ми. Няма да я търпят дълго и ще я убият.
— Знам само един начин, който може да помогне — уморено отвърна Анселм.
Брена не усети удара. Тъмнината я обгърна плътно отвсякъде. Вече не чуваше ужасните, обезумели писъци.
ГЛАВА ШЕСТА
Походът до брега им отне доста време. Нужни им бяха два часа повече, за да стигнат селото. Коне, добитък, прасета и коли, претрупани с плячка, ги бавеха. Все пак успяха да стигнат, преди да се е стъмнило. Огромният кораб на викингите вдъхваше ужас в сърцата на пленените, всички те бяха жени. Беше гладък, дълъг шест и широк най-малко петнайсет стъпки. На носа имаше майсторски изработено отвратително чудовище от ада. Този кораб щеше да ги отведе от земята им и така да прекъсне всичките им връзки с нещата, който познаваха и обичаха.
Беше закотвен в малко заливче, а от брега го скриваха високи дървета. Охраняваха го двама мъже. Беше им заповядано да вдигнат котва в случай на нужда. Но нищо обезпокоително не се бе случило и завръщащите се бойци бяха посрещнати с радостни викове.
Обикновено викингите прекарваха нощта на брега, но сега не можеха да си позволят да останат. Анселм вдигна платна същата вечер.
В чест на Тор принесоха жертви, за да измолят безопасно пътуване. През това време корабът беше натоварен. Жените оставиха на кърмата, където им беше издигнат груб подслон. След това ги оставиха сами.
Викингите бяха задоволили не само жаждата си за кръв, но и плътските си желания, така че поне докато не стигнеха брега, нямаше да изпитват такива нужди. Бяха насилили всички жени с изключение на Брена, която все още беше в безсъзнание от удара, който Анселм й беше нанесъл. Пленничките бяха общо седем: Лини, Корделия, Енид, още три момичета от селото и Брена.
Повечето от мъжете от селото бяха убити, само малко от тях бяха успели да избягат в горите.
Брена знаеше това и се измъчваше, защото не беше успяла да предпази хората си. Поражението, което претърпя от предводителя на викингите мъж съвсем не в първа младост, беше за нея срам, който никога нямаше да се изличи от паметта й. Омразата й към него беше неизмерима. Беше я направил безпомощна, когато я беше повалил в безсъзнание. Сега всички знаеха, че тя е жена. Той щеше да си плати за това и за всичко останало.
Корабът се носеше по вълните като блестящо чудовище, което оставяше Уелс зад себе си. Два пъти в деня даваха сушена риба, сухо месо, хляб и масло. Това беше храна, която много от тях не можеха да приемат. Корделия често повръщаше. За мъжете това беше забавно и техният смях само увеличаваше срама, който жените изпитваха.
Брена приемаше само такова количество храна, което й беше нужно, за да има сили да убие Анселм. Тя не говореше с другите жени, нито чуваше оплакванията им. Лини се опита да я успокои, но тя не й обърна никакво внимание и дори не й отговори.
