Единственото, което чувстваше в този момент, бе срам и горчилка. В този случай Лини трябваше да отстъпи.
От време на време Анселм идваше при Брена. Той беше огромен мъж, едър като мечка. Косата му беше светлокестенява, гъста брада покриваше лицето му, а сините му очи пронизваха с погледа си. Той беше мъж, който всява страх в сърцата на враговете си, но беше безсилен да въздейства на Брена. Когато я погледнеше с любопитство, граничещо с възхищение, тя му отвръщаше със злоба. Толкова омраза и враждебност имаше в очите й, че той си тръгваше раздразнен.
Анселм почти съжаляваше за това, което беше направил, но никога не би си го признал. Да, беше дал честната си дума на врага.
Срамно е, ако не изпълниш обещание, дадено на приятел, но не и на враг.
Този, крито беше дошъл да организира женитбата, беше обещал, че с нея ще пристигнат скъпи дарове, и без колебание беше посочил точното място на къщата. Синът на Анселм нямаше да има булка, но за всички останали щеше да има много злато. Той се завръщаше у дома с различни богатства, за хората му също имаше и те бяха доволни.
Когато Анселм гледаше тази красавица, той оставаше безкрайно учуден от предизвикателното й държание. Гордостта й се равняваше с неговата и той се питаше колко време тя ще продължи да се държи по този начин.
Беше я помислил за момче и беше слисан от начина, по който се биеше с толкова силен противник. Истинско удоволствие беше да се наблюдава такава смелост. Не беше искал да я убие дори когато я мислеше за мъж, но не можеше да си позволи да отстранява хората му. После разбра, че това беше момичето, предложено за съпруга на сина му, красива девойка, но…
След забележителната проява на кураж и сила от нейна страна Анселм се объркваше, виждайки я сега унила и безучастна. Когато беше видяла жената с червената коса да умира, тя обезумя, разкрещя се, а малките й юмруци притискаха слепоочията й. Дали е видяла как убиват баща й? Възможно ли е червенокосата жена да е била майка й? Но не, тя повече си приличаше с червенокосата жена, която стоеше до нея. Ако разбираше езика, който говорят, той щеше да получи отговор на въпросите си. Но трябваше да почака, докато се върнат вкъщи, където с тях щеше да говори Елоиз.
Засега той само можеше да се чуди, наблюдавайки тази келтска красавица. Тя наистина беше награда и той реши да държи хората си на разстояние от нея. Фактът, че беше девствена, я правеше още по-ценно завоевание. Със сигурност синът му Гарик щеше да бъде доволен от нея.
Прекосиха Ирландско море, а нощта прекараха на остров Ман. Някои от мъжете отново се възползваха от жените, но и този път не докоснаха Брена, която ги отблъскваше с дивата ярост, светеща в очите й. Някои я мислеха за луда. Скоро преминаха северния провлак край Шотландския бряг, където прекараха нощта.
След това спряха на остров Хебридис, където живееха много хора от тяхното племе. Там останаха два дена. Последната си нощ на суша прекараха на Шотландските острови.
След това навлязоха в непознато море. Не се виждаше никаква суша. Жените си мислеха, че всеки момент от водите могат да изникнат страховити чудовища и дракони с невероятни размери и да ги погълнат живи. Дори ужасната, неочаквана буря, която ги връхлетя внезапно, не успя да ги освободи от страховете им. Заливаха ги огромни вълни, а след тях океанът разтваряше бездънната си паст. Дори Корделия, която се присмиваше на мълчаливото оттегляне на Брена и чието снизходително отношение към заварената й сестра беше стигнало до крайност, жално хленчеше за живота си по време на бурята.
На Лини й беше много трудно да успокоява жените, тъй като нейните собствени нерви бяха силно разстроени. Молеше Брена за помощ, но племенницата й не откликваше. Разбираше я донякъде, но не мислеше, че точно сега тя трябва да се откаже от водаческата си роля. Няколко нейни ободрителни думи щяха да повдигнат духа на момичетата. Корделия също с нищо не помагаше, напротив, само плачеше и викаше, че светът свършва.
Ако Лини не беше толкова разтревожена за самата себе си, щеше да изпита удоволствие, виждайки състоянието, в което беше изпаднала Корделия. Беше се отвратила, когато убиха съпруга на Корделия и тя не проля нито една сълза за него. Само преди няколко часа червенокосата Дела се хвалеше, че не се страхува от бъдещето. Сигурна бе, че всеки мъж на кораба, включително и водачът, я желаеха повече от всички други, още повече че не се занимаваха с Брена. Корделия беше уверена, че ще успее да, си намери уютно местенце на тази нова и непозната земя.
Възможно бе Корделия да не се хвалеше напразно. Повечето от мъжете прекарваха нощите при нея, а тя вече не им се съпротивляваше, както беше правила първия път. Дори Анселм ходеше при нея.
Лини изпитваше неизмерима болка, спомняйки си двамата мъже, които я изнасилиха един след друг в деня на нападението. Оттогава тя бе обезпокоявана само от вожда, който не беше така груб, както другите мъже. Всъщност това беше нежен акт, тъй като тя вече беше загубила желание да се съпротивлява, а той беше много внимателен. От толкова време беше вдовица и не беше имала мъж. От друга страна, спрямо Анселм не можеше да има никакви надежди, тъй като той си имаше жена. Лини не очакваше нищо добро от бъдещето.
Бурята не продължи дълго, но след като премина, всички бяха изморени и отпуснати. На следващия ден, като че сътворена от някакво чудо, пред очите им се появи земя. Тази дълга брегова линия се простираше докъдето им стига погледът. Не спряха за продукти и нетърпеливи по-скоро да се приберат, плаваха ден и нощ все на север, докато накрая промениха курса и навлязоха във фиорда Хортен.
Беше средата на лятото и свежата зеленина на тревите и дърветата радваше очите. Небето беше ясносиньо, изпъстрено с пухкави бели облачета. Някъде много високо няколко бяха приели формата на чук — летящия чук на Тор. Викингите приеха това като знак, даден им от Тор, който ги благославяше. Жените също го видяха, но за тях това не означаваше нищо.
От двете страни на кораба се издигаха остри скали и го заграждаха като със стени. Когато бреговете станаха отново ниски, пуснаха котва. Пътуването приключи.
ГЛАВА СЕДМА
Селището изглеждаше много примитивно. На около една четвърт миля от фиорда се намираше голяма дървена къща без прозорци, а около нея имаше по-малки къщурки и навеси за добитък. Извън селото имаше други къщи, разпръснати на разстояние една от друга.
Няколко жени и деца, придружени от цяла орда кучета, дойдоха на брега да посрещнат мъжете. Други останаха да ги чакат в голямата къща. Завързаха Брена и останалите пленнички за китките и ги свалиха на брега. Двама мъже ги заведоха в една от малките колиби.
Всички погледи се насочиха към нежната фигура в черно, която стъпваше гордо и внушаваше респект с присъствието си. Останалите пленнички вървяха бавно и отпуснато. След като затвориха вратата на колибата, останаха на тъмно.
— И сега какво? — проплака Енид.
— Ако знаех какво ме очаква, нямаше да съм толкова изплашена — обади се друго момиче.
— Сигурно скоро ще разберем — сопна се Корделия. — Тази тъмнина е непоносима. Видяхте ли, че всичките им къщи са без прозорци? Да не би тези смели викинги да се страхуват от светлината?
— Много на север сме, Дела — отвърна Лини. — Вероятно тук става много по-студено от която и да е мразовита зима при нас. Прозорците, без значение колко добре са уплътнени, биха пропускали студа.
— Имаш отговор за всичко — саркастично просъска Корделия. — Каква ще бъде тогава съдбата ни занапред, Лини? Какво ще стане с нас?
Лини въздъхна уморено. Тя стоеше в средата на стаята близо до Брена. Нямаше сили да им каже, че сега не са нищо повече, от обикновени робини. Нямаше защо да плаши допълнително момичетата с нещо, в което самата тя не беше съвсем сигурна.
— Дела, ти сама каза, че скоро всички ще знаем — отговори накрая Лини.
Брена все още мълчеше, напълно неспособна да предложи някаква сигурност. Тя също можеше да си представи по-нататъшната им съдба, но съзнанието й отказваше да приеме такова бъдеще. Вбесена, че не успя да ги предпази, когато най-много се нуждаеха от нея, тя не продумваше. Какво би могла да направи със завързани ръце и без оръжие? Мъжете бяха издевателствали над тях, но тя не бе успяла да предотврати и
