На път за Булгар те попаднаха на кораб, нападнат от група славяни, живеещи край реката. Викове на мъже и жени раздираха тишината. Гарик и хората му достигнаха кораба, преди кървавата баня да е приключила. Превзеха кораба на нападателите на абордаж и ги победиха. Успяха да спасят само една млада жена и бебето й, скрили се в един голям празен варел.
Хаакорн от екипажа на Гарик говореше езика на жената — славянски. Успяха да разберат, че тя е дъщеря на могъщ вожд. Бяха убили съпруга й и тя ридаеше над обезобразеното му тяло. Нападателите били вражеско племе, чиято цел била да убият нея и детето, за да отмъстят на баща й. Това не било първото им нападение.
Гарик веднага събра хората си, за да обсъдят какво да правят с жената и детето. Приеха предложението, което даде Перин, най-добрият приятел на Гарик. Тъй като вече си бяха спечелили врагове в лицето на племето, чиито хора нападнаха, нямаше нужда да печелят нови в случай, че поискаха откуп, за да върнат момичето. В бъдеще щяха да продължат да се движат по този маршрут и само от полза щеше да им бъде да имат повече приятели.
И така те върнаха жената и бебето, без да искат никакво заплащане. В тяхна чест бяха организирани пищни тържества, които продължиха дни, седмици. Заваляха дъждове, които им дадоха още едно извинение за тяхното забавяне. Александър Стасов беше прекрасен домакин и те не чувстваха нужда от нищо. Накрая стана прекалено късно и те нямаше да успеят да стигнат Булгар и да се върнат по домовете си, преди да е застудило, така че продължиха гостуването си и през зимата.
Напролет признателният им домакин ги изпрати с двайсет роби, а за всеки член на екипажа имаше по една торба сребро. Времето, прекарано с това племе, не беше загубено. В Булгар продадоха и последния си товар. Кожите донесоха огромни печалби, най-вече кожите от бяла мечка, които се срещаха извънредно рядко и затова бяха много ценни. Всеки от екипажа продаде стоките, които носеше. Тъй като всички участници в това пътуване на изток бяха млади (с изключение на Хаакорн, който вече беше пътувал по тези земи), не бързаха и се наслаждаваха на новото и неизвестното. Гарик купи много подаръци за своето семейство. Някои щеше да подари веднага щом се прибереше, а други щеше да запази за специални случаи. За майка му имаше огърлици и гривни, изработени от скъпоценни камъни, които беше купил евтино от арабите. За баща си откри чудесен меч, който приличаше на неговия собствен. Това беше едно истинско произведение на изкуството: прочутото рейнско острие и дръжка, богато украсена със сребро и злато. За брат му Хю имаше златен щит, символ на първенство и сила. За всичките му приятели имаше разнообразни дарове. За себе си той купи византийска коприна и брокат, от които можеше да се направят разкошни пелерини и гоблени. За робите му имаше цял варел железни оръдия на труда, които щяха значително да улеснят работата им. Всеки ден от престоя си в Булгар Гарик откриваше по нещо ново, което да прибави към разнообразната си колекция. Накрая неговите приятели започнаха да се обзалагат колко сребро ще похарчи до деня, в който ще отпътуват за дома.
Един слънчев ден към средата на лятото Гарик влезе с приятеля си Перин в къщата на гравьора Болски. Дребният мъж погледна с кривите си очи двамата млади викинги, облечени в къси туники без ръкави, обути в красиво изработени, високи гамаши. И двамата бяха много високи, с широки рамене, а мускулите им се очертаваха върху голите им ръце. Имаха силни, стегнати тела, без грам излишно тегло. Единият беше с кестенява коса и брада, другият беше рус, гладко избръснат. Русият имаше студен, скептичен поглед, което беше нетипично за толкова млад човек. Очите на другия бяха весели и засмени. Болски очакваше русия, защото той си беше поръчал сребърен медальон, от едната страна на който трябваше да бъде изобразен ликът на красиво момиче. Беше дал на Болски рисунка на момичето и гравьорът беше доволен от свършената работа. От другата страна на медальона имаше величествен викингски кораб с девет весла, а над кораба — щит и сабя.
— Готов ли е? — попита Гарик.
Болски се усмихна и извади от една кожена чантичка медальона, окачен върху сребърна верижка.
— Ето го.
Гарик му даде кесия, пълна със сребро, и окачи медальона на гърдите си, без дори да го погледне. Но у Перин надделя любопитството и той го заразглежда с внимание. Възхити се пред символите на власт, могъщество и сила, но когато обърна медальона от другата страна, по челото му се появиха бръчки и веждите му се сключиха.
— Защо е нужно това?
Гарик вдигна рамене и се запъти към вратата, но Перин бързо го последва и отново запита:
— Защо се измъчваш по този начин? Тя не го заслужава.
Гарик на свой ред учудено произнесе:
— Ти ли ми задаваш този въпрос?
— Да, тя ми е сестра, но аз не я извинявам за това, което ти причини.
— Не се вълнувай, приятелю. Чувството ми към Морна е отдавна мъртво.
— Тогава защо си направил това? — попита Перин, сочейки медальона.
— Да ми напомня, че не трябва да вярвам на жените — отвърна Гарик.
— Страхувам се, че сестра ми е оставила лош отпечатък върху сърцето ти, Гарик. Ти много се промени, откакто тя се ожени за този дебел търговец.
Сянка премина по лицето на младия мъж, но устните му се изкривиха в цинична усмивка.
— Научих достатъчно за жените. Никога вече няма да стана жертва на чара на която и да е. Един път отворих сърцето си и няма да направя тази грешка отново.
— Не всички жени са такива, Гарик. Майка ти е различна. Тя е много добра и учтива жена.
Лицето на Гарик се смекчи.
— Майка ми е единственото изключение. Но хайде, време е да приключим с това. Днес е последната ни нощ тук и аз възнамерявам да изпия една бъчва бира и ти, приятелю мой, ще трябва след това да ме занесеш до кораба, тъй като аз няма да мога да стигна сам.
ГЛАВА ПЕТА
Брена беше седнала върху удобното си легло и лъскаше меча си с усърдие, идващо от уважението, което изпитваше към това чудесно оръжие. Беше лек, а острието му беше остро като бръснач.
При това беше подарък от баща й за десетия й рожден ден. Върху сребърната дръжка беше изписано името й, а около него бяха разположени рубини и сапфири, големи колкото грахови зърна. Брена държеше на този меч повече от всичко друго, което притежаваше, тъй като беше символ на гордостта, която баща й изпитваше към постиженията й.
Издигна меча нагоре, а в главата й се въртяха мрачни мисли.
Дали щеше да се промени, когато се омъжи? Дали ще може някога отново да владее добре този меч, да се бие така, както мъжете умеят да се бият? Или винаги ще трябва да постъпва като жена и никога вече да не упражнява уменията си. Проклети да са мъжете. Тя няма да позволи такова отношение към себе си. Да бъде подчинена и контролирана! Не, тя няма да бъде покорена. Тя е Брена Кармарам, не някаква си обикновена, глуповата девойка. Ядосана от този поток на мислите си, Брена не чу леля си, която беше влязла в стаята. Лини се загледа в своята племенница с изморени, натъжени очи.
Тя се беше грижила сама за болния си съпруг през всичките месеци на неговото боледуване и всеки ден бе отнемал от силите й. Когато той умря, част от нея също си отиде с него. Сега тя правеше същото за брат си Ангъс и се молеше на господа да го спаси.
Брена се стресна, когато с крайчеца на окото забеляза изнурената фигура на леля си. Обърна се към Лини и едва я позна. Косата й беше разбъркана, робата — замърсена, но това, което беше променено почти до неузнаваемост, беше лицето й. То беше бяло, като тебешир, устните — стиснати, а покрай очите имаше тъмни кръгове.
Брена стана от леглото и заведе леля си до позлатената кушетка до прозореца.
— Лини, ти си плакала. Какво се е случило? — попита загрижено.
— Брена, момичето ми, в този миг животът ти се променя толкова много! Не е честно всичко да ти се струпа наведнъж.
Брена слабо се усмихна.
— Ти си плакала за мен? Не трябва.
