Огден беше прекарал една седмица в този дом, преди Гарик да отпътува на изток. Гостоприемството му беше толкова щедро, колкото и това на баща му. Имаше изобилие от храна и пиене, а освен това и момиче, което да стопля леглото му в тази студена къща.
Огден харесваше Гарик и реши, че младият мъж нямаше нужда от подаръка, който баща му правеше. Това момиче само щеше да пречи на Гарик, тя беше истинско въплъщение на рогатия и може би щеше да му пререже гърлото, докато той спеше. Тя щеше да бъде в тежест както на Гарик, така и на стопанството му.
Външната врата беше отворена, за да влиза лятната топлина.
Времето вече застудяваше и това беше знак, че предстоят дълги зимни нощи.
— Ярмил! — провикна се Огден, когато влезе в коридора, влачейки след себе си Брена.
— Огден! — изненаданото възклицание дойде от едно помещение в дъното на коридора.
Това място беше преградено преди време с набързо издигната стена, тъй като на стари години Улрик не можеше да понася пушека от готвенето и беше заповядал това да се прави зад стената.
Други също бяха опитвали да направят това, но се отказваха, тъй като огънят топлеше.
Ярмил излезе от помещението. Беше облечена в светлосиня ленена рокля, а сламенорусата й коса беше вдигната на кок, обрамчен с пандела.
— Не знаех, че Анселм се е завърнал.
— Днес — отвърна Огден, — и сега празнуват.
— Наистина! — учуди се жената.
Красавица на млади години, сега на около петдесет, на Ярмил не й беше останало почти нищо от красотата. Това беше чудно, защото тя не беше водила труден живот.
— Всичко мина успешно, нали?
Огден измърмори и отпусна хватката на Брена.
— Както винаги. За всички имаше плячка, освен това взехме и робини. Един от нашите беше убит, да се слави името му! Раниха брат ми леко.
Огден не обясни как се беше случило това.
— Надявам се, че Анселм ще му даде една от пленничките, а друга ще даде на вдовицата на убития.
— А тази? — попита Ярмил, посочвайки Брена, която стоеше гордо изправената катраненочерните й коси се бяха разпилели свободно по раменете й. — На теб ли я даде?
Огден поклати глава.
— Тя е за Гарик. Това е момичето, за което щеше да се жени.
Всички знаеха за това.
— Лейди Брена? Значи Анселм спази обещанието си.
На въпросителния поглед на викинга тя обясни:
— Бях там, когато този глупак, техният пратеник, си замина. Спомням си думите, които Анселм каза тогава: „Предлага ни се булка. Гарик ще я получи, но без да има сватба. Булка без съпружески права — това ми харесва. Но не мисля, че ще се хареса на Гарик.“
— Защо? Тя изглежда доста хубава. Облечена в нещо по-подходящо, би била истинска красавица.
— Може би. Но красотата, не е достатъчна, за да прикрие омразата й.
Ярмил се приближи до момичето, за да го огледа по-отблизо, но Брена наведе глава, като дори не я удостои с поглед.
Ярмил се намръщи.
— Наистина е упорита.
— Още нещо. Има вид на човек, който се готви да бяга и без съмнение при първия удобен случай ще се опита да го направи. Освен това се бие много умело, така че внимавай с нея.
— Какво трябва да направя?
Огден вдигна рамене.
— Аз изпълних това, което Елоиз ми каза. Доведох момичето. Сега тя е под твое ръководство до връщането на Гарик.
— Нямам нужда от нея — ядосано отвърна Ярмил. — Когато Гарик тръгна, той взе почти всичките си роби, за да ги продаде, и тук остави само няколко, с които да поддържаме тази къща-айсберг. А сега ти ми водиш още някой, който трябва да бъде много внимателно наблюдаван.
— Елоиз каза да не третираш момичето като робиня, докато не се върне Гарик и сам не реши как да се отнася към нея. Тя ще дойде след седмица тук, за да се увери лично как се чувства момичето.
— Елоиз ще дойде тук? — Ярмил се усмихна. — Трябва да е доста загрижена за момичето, за да реши да дойде тук, когато Гарик го няма.
Огден знаеше, че двете жени не се обичаха. И двете имаха синове от Анселм.
— Аз изпълних задачата си. Ще дойдеш ли с мен на празника? Анселм те кани.
Сините очи на Ярмил заблестяха радостно.
— Ще дойда.
Тя отиде до стълбите и извика:
— Яни, ела тук.
Само след миг се появи дребна млада жена, облечена в груба вълнена дреха.
— Яни, вземи това момиче със себе си, измий я, нахрани я и нека легне в стаята на господаря. По-късно ще реша къде да бъде за постоянно.
— Да, госпожо — отговори жената, гледайки Брена с любопитство.
— Сега, Огден, ще съм ти благодарна, ако заведеш момичето до стаята на Гарик и я наблюдаваш, докато извикам един роб, който да я пази.
За Брена седмицата се точеше бавно. Беше загубила представа за времето. Стаята, в която я държаха, беше голяма и студена, нямаше прозорци, но беше с две врати, които през цялото време бяха затворени. Яростта й достигна неизмерими граници, когато, след като мина първият ден, я завързаха за леглото, защото Ярмил реши че е излишно да отделят роб, който да я пази.
Развързваха я само когато трябваше да яде и да се къпе и в тези случай един роб придружаваше Яни до вратата на банята, за да пази. Първите няколко дена Брена отказваше да яде и в изблик на ярост събаряше на пода подноса с храната. Когато проговори, от устата й се посипаха ругатни, които накараха Яни да побледнее и да изхвърчи от стаята, оставяйки роба да завърже Брена за леглото. Тя се бореше и го проклинаше, но не можеше да направи нищо, тъй като ръцете й бяха вързани.
След третия ден Брена почувства слабост и започна да се храни, макар и с нежелание. Продължаваше да пренебрегва Яни, когато момичето идваше при нея. Двете ястия, които ядеше на ден бяха с много подправки. Първото Яни носеше, преди да започне работата си, а другото, след като е приключила задълженията си за деня. Брена се разстройваше почти до сълзи от невъзможността да се движи. До края на деня тя огладняваше, но това по никакъв начин не й въздействаше, за да смекчи яда й. Първо се чувстваше виновна, след това се ядосваше, защото беше допълнителен товар за бедната Яни, която трябваше да се грижи за нея. Знаеше, че момичето работи през целия ден, а от както Брена беше тук, трябваше да се занимава и с нея. Сутрин Яни я успокояваше, но в края на деня тя беше мълчалива и изморена като Брена. Брена не можеше да я обвинява, че не беше учтива вечер. Изпитваше жал към нея, а това беше необичайно за Брена чувство. Яни говореше езика на Брена, но по необходимост беше научила и езика на викингите. Яни също беше пленничка, само че преди колко време е станало това, Брена не можеше да отгатне, но не я и питаше. Тя знаеше, че да държи Брена завързана, беше само едно от задълженията, които трябваше да изпълнява. Беше сигурно, че съдбата й щеше да бъде същата като на Яни. Брена никога не би могла да бъде слугиня. Но за това щеше да мисли, когато му дойде времето. Само веднъж да я освободят от тези въжета.
Мислите й се насочваха към Гарик Хаардрад, който щеше да й бъде съпруг, а сега й беше господар. Преди тя често си беше мислила за него. Знаеше, че е млад, и Фергюс беше избрал него, защото никога преди това не е бил женен. Сега тя знаеше от брат му, че поради някаква причина Гарик мразеше жените, което за нея беше истински късмет. Това би означавало, че или ще я остави на мира, или ще се отнася много грубо с нея. Молеше се да бъде първото, но в противен случай какво щеше да прави? Ще я бие, а тя
