няма да може да се защити. Би могъл дори да я убие. Проклета да е Яни за предпазливостта й.
След една седмица Елоиз дойде, както беше обещала. Брена разпозна нейния глас и гласа на Ярмил, когато те приближиха стаята. Елоиз се спря на вратата, като видя Брена завързана за леглото.
— Разбери — каза Ярмил с нисък глас. — Както ти казах, тя е само беля на главите ни.
Елоиз се приближи, а в очите й се появи студен блясък.
— Този ли е начинът, по който се отнасяш с това, което принадлежи на сина ми? Да я завържеш като животно.
— Огден каза, че тя ще избяга — обясни Ярмил. — Исках да съм сигурна, че когато се завърне, Гарик ще я намери тук.
— Да избяга? — Елоиз раздразнено поклати глава. — Къде ще отиде? Няма къде. Нито пък ние знаем кога ще се върне Гарик. Може да го чакаме месеци. Все така ли ще държиш момичето?
— Аз…
— Погледни я — рязко каза Елоиз, — бледа е и само за една седмица е отслабнала толкова много. Нима не мислиш? Момичето е важно за сина ми. Той може да я продаде на много висока цена или да я задържи за собствено удоволствие, но няма да е доволен от начина, по който се отнасяш с нея.
Ярмил знаеше, че това е вярно, и леко пребледня. Изведнъж тя много се ядоса на момичето, но успя да прикрие гнева си зад усмивката, която се появи на лицето й.
— Права си. Отсега нататък ще се грижа за нея. Тази би могла да задоволи Гарик. Тя дори би могла да го накара да забрави Морна. Не си ли съгласна с мен?
— Не се знае — рязко отвърна Елоиз, преди да се обърне към Брена. — Ще те развържем, но ти не трябва да се опитваш да избягаш. Разбираш ли? Няма къде да отидеш.
Брена не отговори, тъй като в тези думи се съдържаше много малко надежда за нея, още повече след разговора, който жените бяха водили в нейно присъствие, отнасяйки се към нея като към стока. Тя само обърна глава.
Елоиз седна на леглото.
— Това упорито мълчание въобще не ти помага, Брена. Аз се надявах, че поне малко ще си свикнала с новия си дом. Анселм мислеше, че ще разведриш Гарик. Ако направиш усилие, това само ще ти помогне.
Брена не се обърна към нея, но Елоиз не се предаваше.
— Ако се страхуваш от нещо, кажи ми. Може да съм в състояние да ти помогна. — Тя се поколеба и след това прибави: — Няма да е трудно да обслужваш сина ми. Той не е капризен, нито е жесток. А може дори да го харесаш или да намериш щастието тук.
Брена завъртя глава, а очите й блестяха като излъскано сребро.
— Никога! — просъска тя, изненадвайки двете жени със силата на гласа си и с факта, че наистина може да говори. — Аз не се страхувам. Вие сте тези, които имат причина да се страхуват и да се разкайват за деня, в който сте се опитали да ме поробите. Ще отмъстя за това, възможно е и вашият Гарик да пострада.
— Какво каза тя? — заинтересува се Ярмил.
Елоиз поклати глава и въздъхна.
— Тя все още е пълна с горчилка, но това няма да продължи безкрай. Скоро ще разбере, че няма друг избор, освен да се примири.
— А междувременно? — попита Ярмил.
Елоиз внимателно погледна Брена, срещайки предизвикателния й поглед.
— Как ще се държиш, ако те освободят, но заключат стаята?
— Нищо не обещавам — студено отвърна Брена и отново обърна глава.
— Не можеш ли да бъдеш благоразумна?
Брена не отвърна и Елоиз излезе от стаята.
— Сега, Брена Кармарам, когато Нейно величество си отиде, няма нужда да те отвързвам. Но това ще стане скоро — произнесе Ярмил на глас, без да знае, че Брена прекрасно я разбира. — Утре ще имаш допълнително храна и ще те заведат навън. — Тя се изсмя на собствената си шега, преди да излезе от стаята.
Брена щеше да я убие, ако имаше с какво и ако не беше завързана с тези проклети въжета. Тази лъжлива, злобна, омразна жена!
По-късно, когато я развържеха, тя щеше да обмисли бягството си.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Огромният викингски кораб спокойно се завръщаше у дома, носейки се по водите на фиорда като огромен дракон с весла вместо крила. Мъжете искаха да се веселят и да направят тържество при Анселм, когато минаха край земите му, но Гарик ги спря. Въпреки че луната светеше като огромна огнена топка на хоризонта, все още беше средата на нощта и сигурно всички спяха дълбоко. Сутринта щеше да има достатъчно време за пируване със старите приятели, но сега Гарик искаше да прекара нощта в собственото си легло.
Мъжете щяха да преспят у Гарик. Сутринта щяха да си отидат по домовете, да вземат семействата си и да се върнат при Гарик за празненството. Всички бяха изморени до смърт, защото само допреди няколко часа се бяха борили със силна буря. Двама мъже останаха да пазят товара на кораба. Останалите последваха Гарик нагоре по стръмната пътека, носейки само най-необходимото със себе си. Къщата беше тъмна и смълчана, тъй като времето все още не беше толкова студено, че да оставят огъня да гори и през нощта. Лунната светлина влизаше в къщата през отворената врата и не можеха да се придвижват, без да се блъскат в стените или във вещите.
Гарик изкачи тъмните стълби без никаква трудност, тъй като голяма част от детството и младостта си беше прекарал в тази къща заедно с дядо си. На втория етаж имаше четири стаи: неговата собствена и голямата стая на дядо му бяха от едната страна на коридора, а от другата имаше една малка работна стая и една голяма гостна с две легла и още една стая, която беше на Яни, неговата икономка. В края на коридора имаше врата, която водеше към външни стълби. Основното й предназначение беше да се използва през лятото, за да пропуска свеж въздух, но Гарик много рядко си беше вкъщи, за да се наслаждава на това удобство.
Той отвори, за да пропусне светлината отвън в коридора, след това се завърна долу при мъжете. Някой от тях заедно с Перин заведе в гостната. Другите щяха да спят долу в залата върху легла, които им харесваха повече.
Накрая Гарик влезе в собствената си стая. Тук щеше да донесе кушетката, която беше купил от един търговец на изток, и двата приличащи на трон столове, купени от Хедби. Сега в стаята му имаше само едно голямо легло, стол с висока облегалка и огромен сандък.
Нямаше никакви други постелки, освен една стара меча кожа, по стените нямаше никакви украшения. Това щеше да се промени, след като разтовареха кораба, защото Гарик беше купил различни неща за обзавеждане, някои от тях доста екстравагантни. Искаше да придаде уют на тези студени каменни стаи.
Няколко лъча от коридора се промъкнаха в стаята. Гарик отиде до голямата врата отсреща. От нея се излизаше на каменна тераса.
Пред очите му се разкри величествена гледка. Засенчен, фиордът се беше разпрострял под него. От запад синееше океанът, а върховете на планините се извисяваха от изток. Но най-зашеметяваща беше картината ниско на хоризонта, където в оранжеви огньове се къпеше дискът на слънцето.
Гарик прекара доста време на терасата, докато отново почувства колко изтощен беше. Остави отворена тази врата, за да се изпълва стаята със светлина, и отиде да затвори другата врата, преди да си легне. И изведнъж върху хермелиновата покривка на леглото забеляза една фигура. Момиче, което се беше свило на топка и затова изглеждаше още по-малко върху голямото легло. Той спря. Дългата й черна коса се беше разпиляла върху белия хермелин на леглото му. Беше облечена в груба вълнена рокля и това правеше трудна за отгатване възрастта й.
Гарик не чувстваше любопитство, а яд, че не може да ползва леглото си сега, когато най-много се нуждаеше от него. Той се обърна и излезе от стаята. Отиде право при Ярмил. Влезе, без да чука, и
