— Няма да легна с теб, докато не обръснеш брадата си.
— Какво? — смаяно извика той, уверен, че не е чул правилно.
— Искам да обръснеш брадата си. Не се шегувах, когато ти казах, че брадата ти ме дразни. Така че… махни я, още сега! — предизвикателно го изгледа Бетина, а очите й заблестяха като изумруди.
— Няма да направя такова нещо, жено!
Играта я забавляваше. Всъщност брадата му не й пречеше, но тя искаше да види дали ще спечели.
— Настоявам да се обръснеш, Тристан. Няма да помръдна от стола си, докато не го направиш.
— Ти не си в положение да настояваш за каквото и да било — изръмжа той.
— Нима не искаш да изпълниш това мое малко желание? — подигравателно попита Бетина. — Толкова много ли искам от теб?
— Харесвам лицето си такова, каквото е!
— Е, аз пък не го харесвам! — тросна се тя. — Да не би да се страхуваш да се обръснеш, защото тогава ще се вижда белегът ти? Отново се проявяваме като страхливци, а, капитане?
При споменаването на белега, тялото му се напрегна и когато я погледна, очите му бяха студени като лед.
— Отиде твърде далеч, Бетина!
Вече го бе разбрала. Очевидно бе много чувствителен относно белега на лицето си. Напомни си, че почти не познава този мъж и не бива да го предизвиква повече, но не можеше да се върне назад.
— Защо криеш този белег? Много мъже имат белези по лицата си. Няма нищо срамно в това.
— Аз не го крия! Нима искаш да ходя без брада, когато всички от екипажа ми са с бради?
— Да. Казах ти, че брадата ти ме дразни. Обръсни я и ми докажи, че не си страхливец.
— Не!
— Тогава върви в леглото, Тристан, но ще си легнеш сам. Няма да отстъпя от думите си.
— Върви по дяволите, жено! — кресна той, но Бетина спокойно продължи да шие.
Тристан виждаше, че тя се е заинатила и ще настоява на своето. Тези жени понякога се държат като смахнати!
— Ще се върна след малко и искам да те намеря в леглото със свалени дрехи! Разбира ли? Искам да си гола и очакваща!
Тристан се завъртя на пети и излезе от каютата. Запъти се към каютата, която Жюл делеше с Жако Мартел, видя светлина под вратата и силно почука. След миг Жюл се показа на прага и учудено го изгледа.
— Останах с впечатлението, че се каниш да си лягаш — рече той.
— Така е, но имам нужда от помощта ти.
— Не може ли да почака до сутринта, Тристан?
— Не! Искам да обръснеш брадата ми, и то веднага!
— Що за шега е това? Защо, по дяволите, искаш да обръснеш брадата си и защо точно сега?
— Стига, Жюл! Не ми задавай въпроси, а просто го направи! Ако имах огледало и сам щях да се обръсна.
Жюл избухна в смях. Обърна глава и погледна към Жако, който седеше до масата.
— Изглежда, онова упорито момиче е притиснало моя приятел до стената — рече той. — Това е нейна идея, нали, Тристан? Откога се подчиняваш на женски капризи? Какво става с теб?
— Сега не е време да обсъждаме какво става с мен. Просто направи това, което ти казах — изръмжа Тристан.
Когато малко по-късно се върна в каютата си, Тристан се чувстваше като пълен глупак. Все още чуваше смеха на Жюл и насмешливия му глас:
— Сега изглеждаш като младо момче, каквото всъщност си.
Наистина изглеждаше по-млад за годините си. По дяволите! Никоя жена досега не се бе оплаквала от брадата му, а и повечето мъже имаха бради. Бетина го бе накарала да се обръсне само за да го ядоса, беше сигурен в това.
Бетина развълнувано крачеше напред-назад, очаквайки завръщането му и предвкусвайки битката. Ала когато го видя, ахна от изненада.
Брадата бе закривала по-голямата част от лицето му, а сега без нея тя виждаше колко красив и млад бе той.
Не можеше да откъсне поглед от лицето му и стоеше неподвижна в средата на стаята.
Внезапно й мина през ума, че можеше да се влюби в този мъж, ако не го мразеше толкова силно! Но това беше невъзможно!
— Когато давам нареждане, очаквам то да бъде изпълнено! — остро рече Тристан.
Ала младото момиче не обърна внимание на сърдития му глас. Без брадата той не приличаше на жесток и свиреп пират и тя повече не се страхуваше от него. Лицето му бе толкова красиво, че тя не възприе грубостта му сериозно.
— Повече няма да се подчинявам на заповедите ти — промълви накрая тя.
Той гневно стисна челюсти.
— Какво означава това?
— Това означава, Тристан, че аз не съм твоя собственост, а и ти не си ми съпруг. Затова повече няма да ти се подчинявам.
Младият мъж прекоси каютата и застана до нея. Бавно повдигна брадичката й, но тя извърна очи, отказвайки да го погледне.
— Да не би да си забравила, че се намираш на моя кораб и си изцяло в моя власт? — попита той, но гласът му прозвуча меко.
— Може и да се намирам на твоя кораб, но това не е по мой избор. Да, може би наистина съм в твоя власт, но както ти казах, аз не съм твоя собственост. Не съм ти робиня.
— Ти си моя затворничка.
— О, да, разбира се — сухо отвърна Бетина. — А затворниците, които не изпълняват заповедите на господарите си, получават камшици. Така ли е, капитане?
— Това ли искаш?
Тя отстъпи крачка назад и замислено го изгледа, сякаш търсеше подходящ отговор. Сетне внезапно вдигна ръка и силно го удари по бузата.
Първата му реакция бе да отвърне на удара и вдигна ръка, но се спря, като видя студените й очи. Тя стоеше пред него, без да закрие лицето си, и го чакаше да я удари. Когато той не го направи, от гърдите й се изтръгна горчив смях.
— Къде е камшикът ти, Тристан? Извади го и изпълни заплахите си. Доколкото си спомням, за един удар трябва да получа десет камшика, нали така? Или може би ще почакаш, за да те ударя още един път?
Той въздъхна дълбоко и се отдръпна от нея. Отиде до масата и се отпусна на един стол.
— Значи затова настроението ти сутринта се промени толкова рязко? Решила си, че няма да изпълня заканите си, така ли?
— Ти си само един измамник! Ти си лъжец и аз повече няма да вярвам на нито една твоя дума! — извика Бетина.
— Откъде си толкова сигурна, че лъжа?
— Защото си спомних думите ти, че мразиш испанците, защото бият робите си. Ти никога няма да постъпиш като тях! — триумфално заяви тя.
— Моите думи не бяха точно такива, Бетина. Не мразя испанците, защото бият робите си. За ненавистта ми има много по-дълбока и сериозна причина.
Бетина трепна и уплашено го изгледа. Гневният блясък в очите му, който се появи, когато заговори за испанците, я стресна.
— Ако ме бичуваш, няма да можеш да… няма да можеш да…
— Няма да мога да те любя? — довърши вместо нея Тристан. — Защо? Наистина ще бъде болезнено за теб, но как би могло това да ме спре?
Отново я обзе ярост.
— Няма да посмееш да го направиш! — извика тя.
