— Така ли се казва твоя кораб? „Дръзката лейди“?
— Какво? О, да. — Тристан я изгледа и се ухили. — Името ти подхожда, нали?
— Така ли мислиш? — кокетно попита тя. — Досега не си ми позволявал да проявя дързостта си.
— А на какво се смееше преди малко?
— Смехът ми засегна ли те, капитане? Не виждам белези от рани — подразни го Бетина.
Тристан се усмихна и реши да смени темата, защото явно тя играеше някаква игра с него.
— Ще видя дали на кораба има някакви платове. Ще можеш да си ушиеш нова рокля, а и ще има с какво да запълниш времето си.
— Благодаря ти.
Той изненадано я изгледа. Не бе очаквал да му благодари. Държанието й към него се бе променило и това го озадачаваше. Скоро трябваше да открие какво е намислила. С тази мисъл Тристан излезе от каютата.
Малко след като капитанът излезе, Мадлен дойде в каютата с поднос с храна и двете с Бетина седнаха да хапнат заедно. Старата прислужница веднага забеляза веселото настроение на девойката, но предположи, че тя най-сетне се е примирила със съдбата си и е решила да бъде разумна.
Преди разсъмване бяха напуснали пристанището на Тортола, но Бетина не знаеше, докато Мади не й каза. Ядоса се, че Тристан така бе завладял вниманието й, че не бе забелязала отплуването.
Той се върна преди обяд с два топа бледозелена коприна. Сложи ги на масата, заедно с дълго парче дантела и конци. След това извади от пояса си чифт златни ножици, но се поколеба за миг, преди да ги остави на масата.
— Мога ли да ти вярвам, че няма да използваш ножиците като оръжие срещу мен? — остро запита той.
— Казах ти, че повече няма да се опитвам да те убия, Тристан — сви рамене Бетина и приближи до масата, за да огледа платовете. — За разлика от теб, аз държа на думата си.
Той се усмихна, ала ръката му все още държеше ножиците, колебаейки се дали да й ги даде.
— Ако не ми вярваш, Мади може да вземе ножиците със себе си, когато излезе, и да ти ги върне.
Мадлен кимна в знак на съгласие. Тя се чудеше защо Бетина се държи по този начин с пирата, но изглежда, той нямаше нищо против. Ала следващите думи на младото момиче я накараха да затаи дъх.
— Откъде имаш тези платове, след като ми каза, че нападаш само кораби, които пренасят злато?
Младият мъж се усмихна, забелязвайки, че очите й отново са сини.
— От един испански кораб. Ако този не ти харесва, има и други платове и може да си избереш.
— Значи тогава нямаш нищо против, ако и Мадлен си поднови гардероба? — сладко се усмихна тя.
— Можем да продадем платовете в Тортуга и да получим добри пари. Достатъчно е, че разрешавам ти да си ушиеш рокля.
— Не, не е достатъчно! Трябва ли да ти напомням, че ти си този, който остави сандъците ни на другия кораб и ни остави без никакви дрехи?
— Добре! — сви устни Тристан. — Има ли още нещо, което ще пожелаете, милейди?
— Единственото, което желая, е никога повече да не те видя! — озъби се Бетина.
— Е, страхувам се, че не мога да го гарантирам.
С тези думи Тристан се извърна и напусна каютата. Бетина въздъхна и се обърна към прислужницата си, която я гледаше с пребледняло лице.
— Бетина, трябва да внимаваш какво говориш на капитана. Не бива да го ядосваш! — загрижено поклати глава Мадлен.
— Не се тревожи. Капитанът няма да ни нарани.
— Но нали ми каза, че той е заплашил да те набие с камшик, ако не му се подчиняваш.
— Да, но аз се противопоставих на желанията му. Просто го подразних и както видя, той не каза нищо.
— Но защо му се подиграваш? Сякаш искаш да го ядосаш. Познаваш този мъж само от четири дни и не знаеш как ще реагира на насмешките ти.
Бетина реши да не споделя с Мадлен какво възнамерява да предприеме вечерта, защото старата прислужница щеше да се разтревожи.
— Не се безпокой. Мога да се справя с Тристан. А сега да се заемем с шиенето — каза Бетина и посегна към коприната.
Мадлен поклати глава и плахо се усмихна.
— Ще помоля капитана да ми даде някакъв памучен плат. Никога досега не съм носила копринени рокли и не възнамерявам да нося и занапред.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Заведох старата жена в трюма.
Бетина смаяно го изгледа. Шиеше новата рокля и не бе чула кога е влязъл в каютата.
— Какво?
— Твоята прислужница. Заведох я в трюма, за да си избере някакъв памучен плат. Тя видя това и каза, че имаш нужда от гребен — добави той и й подаде малък сребърен гребен. — Сега доволна ли си?
— Да съм доволна? Гребенът наистина е много красив, но аз си имах гребен. Беше дървен и не чак толкова красив, но за мен бе много скъп, защото беше подарък от майка ми.
— Да не искаш да се върна обратно и да търся сандъците ти? — язвително подхвърли той.
— Да.
Младият мъж въздъхна. Трябваше да очаква подобен отговор.
— Това, което искаш, означава нова битка.
— Забравих, че си страхливец — дръзко отвърна Бетина.
— Никога не съм искал да влизам в бой с моряците от твоя кораб. Вече ти го казах.
— Да, предпочиташ да се биеш само с жени.
— Не искам да се боря с теб, Бетина. Ти си мислиш, че можеш да ми причиниш болка, но само ще навредиш на себе си, а аз не искам да те наранявам.
— Ще се радвам да те видя наранен, Тристан. Искам да се гърчиш от болка заради това, което ми стори.
— Е, мое малко дяволче, точно това не бива да правиш.
Бетина се усмихна, но не каза нищо. Тя продължи да шие, а Тристан се отпусна на един стол до масата и си наля чаша ром.
— Яла ли си? — опита той, облегна се назад и я погледна изпитателно.
— Да. Момчето, което идва и преди, ми донесе храна. Вече се надявах, че тази нощ няма да се върнеш, защото… вече е късно. Мади върна ли ти ножиците?
— Каква игра играеше тази сутрин, Бетина? — попита той, без да обръща внимание на заяждането й. — Защо настроението ти се промени толкова внезапно?
— Моето настроение не се е променило — тихо отвърна тя. — Аз все още те мразя, Тристан.
Косата падаше свободно по раменете й и закриваше лицето й, наведено над роклята, така че Тристан не можеше да види изражението на лицето й. Искаше да види цвета на очите й. Дали бяха сини като морето, или тъмнозелени? Нищо в гласа й не издаваше омразата, за която говореше, но той бе уверен, че е искрена. Не се съмняваше, че тя го мрази, но къде е предишното й буйно презрение? Защо тази сутрин гневът й се замени със смях?
— Искаш ли да се поразходиш, преди да си легнем? — попита Тристан.
— Не, ако отново възнамеряваш да ме целуваш на лунна светлина.
— Просто исках да ти доставя удоволствие, но щом си решила да бъдеш упорита, ще си легнем веднага.
— Искам да се разходя сама.
— Не, това няма да стане!
— Тогава ти можеш да си лягаш.
— Също и ти, малката ми. — Тристан стана и пресуши чашата си.
