След около час, Бетина бе в каютата на Тристан, но този път той заключи вратата след нея. Не й каза нито дума и тя не знаеше какво я очаква.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди я леко и нежно докосване по устните. Бетина се събуди и видя, че Тристан я целува. Това бе нежна целувка, целувка, с каквато съпругът събужда любимата си жена. Опита се да стане, но силното тяло на Тристан я притискаше към дюшека.

— Искам да стана.

— Знам какво искаш, Бетина, но за твое съжаление, желанията ти не съвпадат с моите.

В гласа му се долавяше горчивина и макар устните му да се усмихваха, сините му очи бяха сериозни. Тя виждаше, че още е ядосан за случилото се. Но тогава защо я бе целунал толкова нежно?

— Пусни ме да стана! — рязко изрече тя. — Знаеш че не понасям близостта ти!

— Да, знам. Затова се каня да изпитам цялата наслада от последния урок, който смятам да ти дам.

— Нали не възнамеряваш да… — Тя млъкна, защото той плъзна ръка под ризата й и погали гърдите й. — Можеше поне да почакаш да настъпи нощта, преди отново да ме измъчваш! — гневно викна Бетина.

— Да те измъчвам? Така ли наричаш това? — подразни я той и пръстите му леко стиснаха зърната на гърдите й.

— Да! За мен е мъчение, защото аз те мразя!

— Може и да ме мразиш, моя малка френска измамнице, но тялото ти обича това, което правя с него.

Преди тя да успее да възрази, Тристан изхлузи ризата през главата й и я хвърли на пода. Разтвори краката й с колене и ръката му нежно погали копринените косъмчета между бедрата й.

— Не! — извика тя и отчаяно се опита да го отблъсне, но не успя.

Тялото й се напрегна, а магическите му пръсти я караха да тръпне, въпреки волята й. Младият мъж зарови лице във врата й; тя усещаше как кожата й изгаря под устните му и кръвта бързо запулсира във вените й.

Ако не го спреше, щеше да бъде загубена!

— Брадата ти… — успя да каже накрая. — Тя ме дразни и… гъделичка.

Тристан вдигна глава и я погледна. В очите му нямаше милост.

— Досега не си се оплаквала.

— Досега винаги си бил много бърз — ядно отвърна тя. — Гъделичкането ме кара да се смея и ти можеш да си помислиш, че се смея, защото твоето любене ми харесва.

— Откъде знаеш дали моето любене ти харесва, или не, след като не си имала друг мъже в живота си?

— Фактът, че ми се повдига от теб, е достатъчен — дръзко отвърна тя, но отчаяно си каза, че този път усилията й да го накара да свърши по-бързо няма да успеят.

— Този път острият ти език няма да ти помогне, Бетина. Веднъж завинаги ще узнаеш какво значи да бъдеш жена. — Гласът му бе студен.

Изтърколи се върху нея и впи устни в нейните, без да обръща внимание на протестите й. Влезе в нея бавно и нежно и този път нямаше болка. Тласъците му бяха плавни и подлудяващи; той й отмъщаваше със своето търпение и безкрайна нежност, а тя не можеше да се бори с него.

Влезе дълбоко в нея и спря. Надвеси се над лицето й и го обсипа с целувки. Устните му отново намериха нейните и езикът му се плъзна в сладката кадифена мекота на устата й. Започна да се движи бавно в нея, като постепенно ускори темпото. Тялото й се изви под неговото, сякаш във вените й потече разтопена лава. Забравила за всичко, Бетина се вкопчи в Тристан и се задвижи в неговия ритъм, докато накрая екстазът експлодира в нея и тя потръпна в конвулсиите на върховната наслада.

Чу тихия му смях и се сгърчи от болка. Никога не се бе чувствала по-унизена. Значи това бе неговото отмъщение — да я накара да изпита необикновено и неподозирано удоволствие! Във върховния миг тя се бе вкопчила в него, искайки още и още…

— Е, все още ли си недоволна от моето любене, малката ми?

Бетина погледна загорялото му ухилено лице. Искаше й се да издере сините му очи, да изтрие усмивката от устните му. Мразеше го, защото още веднъж й бе доказал силата си, но повече мразеше себе си, че бе позволила на тялото си да отговори на страстта му и бе загубила контрол над себе си.

— Върви по дяволите, Тристан! — извика тя и силно го блъсна.

Той развеселено я наблюдаваше как скочи от леглото и грабна ризата си от пода. Навлече я бързо и се извърна към него, с ръце на кръста. Дългата й коса се стелеше до коленете й.

— Нищо не се е променило! Чуваш ли ме? Нищо! Аз все още те мразя… дори сега те мразя повече, откогато и да било!

— Защо? Защото те любих и ти изпита наслада? — Тристан стана и започна да се облича.

— Може тялото ми да ме е предало, но това е, защото не можех да се боря с теб. Твоите ужасни заплахи ме спряха! И… — Тя млъкна и очите й се разшириха.

О, не! Как можеше да е толкова глупава? Той нямаше да я бие с камшик! Отново я бе измамил! Беше й казал, че ненавижда испанците, защото бият робите си, беше й казал, че никога няма да й причини болка, независимо от неприятностите, които му създава. Защо не бе разбрала, че думите му са били само игра?

— Какво има, Бетина?

— Дано черната ти душа отиде в ада, Тристан! — изкрещя тя.

— Откъде, по дяволите, си научила този език? Сигурен съм, че не е било в манастира.

— От твоите хора! Те не се срамуват да ругаят, въпреки че на борда има дама!

— И ти смяташ, че този език подхожда на една дама? — подигравателно рече той.

— Вече не се чувствам като дама. Ти си причината за това, но повече няма да ти позволя да ме унижаваш!

— И какво означава това?

— О, нищо… всъщност нищо.

Реши, че ще е по-добре да замълчи и да не му казва, че е разбрала измамата му. Щеше да почака за отмъщението си. Внезапно на устните й заигра усмивка и след малко тя избухна в смях. Най-после беше щастлива! Щастлива, че повече няма да се покорява на този великан, на този звяр, нямаше повече да търпи ласките и целувките му! Вече щеше да се бори с него. И ако той я победеше, нямаше да се чувства обидена, защото поне се бе опитала да му се противопостави.

— Да не би да си полудяла? — учудено я изгледа Тристан.

Внезапно се изплаши да не би да е успял да я доведе до изстъпление. Приближи до нея, хвана я за раменете и я разтърси, докато тя престана да се смее. Погледна тъмносините й очи и се смути.

— Какъв цвят са очите ти, Бетина? — объркан попита той.

Тя се изскубна от ръцете му.

— Достатъчно време имаше да гледаш очите ми, за да разбереш какъв цвят са — изфуча Бетина и се обърна с гръб към него.

— Току-що очите ти бяха тъмносини, тъмносини като сапфири. Откакто дойде на борда на „Дръзката лейди“, винаги са били зелени, до преди малко.

— Не ставай смешен. Очите не могат да променят цвета си. Сигурно е било отражение от светлината.

— Погледни ме веднага! — заповяда той. И когато тя се обърна, Тристан видя, че очите й отново бяха тъмнозелени.

— Казах ти, че е било от светлината — избъбри Бетина, но побърза да се извърне, защото той изглеждаше така объркан, че можеше отново да се разсмее.

Тристан изпита странното чувство, че Бетина го прави на глупак. Не беше от светлината. Отлично знаеше какво бе видял. Очите й бяха сини като морските дълбини. Възможно ли бе да променят цвета си в зависимост от настроението й? Зелени, когато е ядосана или се страхува, и сини, когато е щастлива? За миг тя беше щастлива. Но защо? Какво я бе направило щастлива? Е, рано или късно щеше да разбере.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату