доволна от себе си.
Тристан погледна след жената, сетне се извърна към приятеля си. Жюл звучно се засмя.
— По дяволите, Жюл! — избухна капитанът. — Твоето забавление за моя сметка отиде твърде далеч! Може би трябва да обръсна брадата ти, за да видя как ще смееш тогава!
— Не гладко обръснато ти лице ме разсмива — ухили се Жюл, — а синьото петно под окото ти.
Тристан бе забравил, че Бетина го удари и окото му сигурно бе насинено.
— Значи си позволил на жената да удари? — вече сериозно попита Жюл. — Един хубав бой ще й се отрази добре. Когато миналата нощ момичето се разпищя, се наложи да заключа прислужницата й. Искаше да се втурне да спасява господарката си.
— Мога да се справя с момичето. Ще я опитомя и ще пречупя волята й; затова реших да я задържа още известно време — ухили се капитанът.
— Но какво ще стане с откупа?
— Ще вземем откупа, но не веднага. Графът ще трябва да почака още, преди да се наслади на красивата си невеста. А ти не би ли искал да се върнеш при своята малка Малома?
— Разбира се, че искам, но Бетина и Мадлен смятат, че плуваме към Сен Мартен. Какво ще стане, като разберат, че сме сменили посоката?
— Няма да го узнаят, докато не стигнем у дома. Бетина сигурно ще изпадне в ярост, но няма да може да направи нищо. — Тристан млъкна и се замисли. — Защо не отидеш да съобщиш на екипажа? Последните две години имахме добра печалба и те сигурно няма да имат нищо против да си починат малко и да почакат за откупа.
— Сигурен съм, че няма да имат нищо против — кимна Жюл. — Те също искат да видят жените си.
— Още нещо. Не искам старата жена да узнае нищо за това. Предупреди хората да не говорят пред нея.
— Бетина, добре ли си? — попита Мади и затвори вратата.
— Да, защо питаш?
— Чух виковете ти миналата нощ. Помислих си, че той…
— Не, не ми е направил нищо. Виках от ярост и безсилие.
Мадлен объркано я изгледа. Устните на момичето бяха стиснати, а пръстите й непохватно промушваха иглата през плата. Бетина зашиваше скъсаната си кадифена рокля, но Мадлен никога не я бе виждала да шие толкова небрежно; бодовете бяха едри и криви.
— Видях капитана — плахо заговори Мадлен. — Той каза, че сигурно ще си много доволна от себе си, но, изглежда, е сбъркал.
Бетина вдигна глава. Очите й блестяха като изумруди.
— Значи капитанът си въобразява, че може да предугажда чувствата ми, така ли? Той е истински глупак!
Но тя също се бе проявила като глупачка, помисли си Бетина. Как можа да реши, че ще изпита удоволствие, ако се бори с Тристан? Беше се почувствала още по-унизена и омърсена. Не можеше да забрави отвратителния начин, по който я бе изнасилил, слагайки краката й на раменете си!
Събуди се рано сутринта и откри, че е сама. Изми се със студена вода и започна да кърпи ризата си. Ала пред очите й сякаш непрекъснато бе сцената от изминалата нощ. Устните й бяха зачервени и подути от грубите целувки на Тристан, а по китките и имаше сини петна — там, където ги бе стискал.
Реши, че няма смисъл той да къса дрехите й, а тя всяка сутрин да ги шие отново. Щеше да облича дрехите на Тристан и ако той ги късаше всяка нощ, щеше да си остане за негова сметка.
При тази мисъл на устните й се появи доволна усмивка.
— Да не забравя да попитам Тристан дали на кораба може да се намери бял сатен. Бих искала да си ушия нова сватбена рокля — тъмносините й очи сега блестяха като сапфири.
— Но ти още не си ушила новата копринена рокля, която започна вчера — напомни й Мадлен, радостна, че Бетина отново се усмихва.
— Остава още съвсем малко да довърша зелената рокля. А колкото по-скоро започна да шия сватбената си рокля, толкова по-скоро ще се омъжа за графа.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бяха изминали единадесет дни, откакто бе на борда на „Дръзката лейди“, и се чудеше как времето може да минава толкова бавно, когато й се искаше то да лети. Тристан по цял ден я оставяше сама, но всяка нощ я обладаваше с бясна страст.
Припомни си ясно как преди седмица той влезе в каютата и я завари облечена с чифт негови панталони и риза от мек златист плат. Още чуваше смеха му. Отначало се учуди, но после разбра защо се бе засмял — дрехите му й бяха доста широки и той много лесно ги смъкна от тялото й. Но продължи да се облича с неговите дрехи, защото не искаше той да къса нейните.
Спомените за една нощ я измъчваха и преследваха. Магическите му ръце отново бяха възбудили сетивата й, но след като свърши, вместо да се разсмее триумфално, той се наведе и нежно я целуна, избърсвайки с устни сълзите, които се стичаха по бузите й. Мразеше неговата нежност повече от грубостта и арогантността му.
Бетина скъса конеца и разстла роклята пред себе си. Беше съвсем обикновена, от мек лилав памучен плат, без ръкави и украса. Не беше модерна, но щеше да й държи хладно през горещите дни. Отначало Тристан се съгласи да й донесе парче бял сатен, но когато разбра, че иска да си ушие сватбена рокля, рязко отказа. Поведението му я озадачи.
— Бетина, пристигнахме! — Мадлен се втурна в каютата, оставяйки вратата отворена. Лицето й бе зачервено, а косата й бе разрошена и влажна от изпаренията в кухнята.
— Изплаши ме, Мади. Какво…
— Пристигнахме на острова, скъпа моя! Излязох да подишам чист въздух и видях земя…
Бетина не я изчака да довърши и се спусна към вратата. Дори не чу, че Мадлен я последва.
— Не си представях Сен Мартен по този начин — тихо се обади Мадлен. — Искам да кажа, че ми изглежда като изоставен. Но е много красив, нали?
Младото момиче се взираше в острова, без да може да каже нито дума. Красиво бе слабо казано! Островът бе заобиколен от блестящ бял пясък; имаше малко скалисто заливче за корабите, а по-навътре се издигаха зелени палми. В далечината се виждаше висока планина, която се извисяваше над потъналия в зеленина тропически остров.
Бетина се извърна към прислужницата си с блеснали от щастие сини очи.
— Никога не съм си представяла, че Сен Мартен е толкова красив. Та тук е истински рай! О, знам, че ще се влюбя в него!
— Аз също — усмихна се Мадлен. — Въпреки че цялата тази зеленина ми изглежда малко странна, като знам, че сега е средата на зимата.
— Да. А я си представи как ще изглежда през пролетта или лятото!
— Трудно ми е да си го представя — весело се засмя Мадлен.
— Чудя се къде ли живеят хората? — промърмори Бетина. — Не виждам никакви къщи.
— Може би това е необитаемата част на острова.
— Да, разбира се — кимна момичето. — Сигурно ще бъде опасно, ако един пиратски кораб хвърли котва в главното пристанище.
— Да, но аз виждам един кораб в залива. Ела да погледнеш.
— Какъв кораб?
— Той е в залива, но не виждам никакви моряци на палубата.
Двете жени се вгледаха в другия кораб. Беше като близнак на „Дръзката лейди“.
— Чудя се къде ли е екипажът? — обади се Бетина.
— Може би са слезли на острова — предположи прислужницата й. — Може би градът не е толкова далеч от брега, вероятно джунглата го скрива от погледа ни.
— Така ли мислиш?
