самотен.
— Не! Ти отново ме лъжеш!
— Казвам ти истината, можеш да ми вярваш. Промених курса още преди една седмица. Знам, че това няма да ти хареса, но трябва да се примириш. Ще останем тук около месец, а може би два.
— Не, не! Няма да остана на този остров с теб! Защо си променил курса? Или ти никога не си мислил да ме заведеш в Сен Мартен?
— Отначало възнамерявах, но след това реших първо да те доведа тук. Когато видяхме кораба ти, ние се прибирахме у дома. Вече почти две години кръстосваме моретата и хората ми се нуждаят от почивка. Ще те заведа при годеника ти, ако го искаш, разбира се. Но известно време можеш да смяташ този остров за свой дом.
— Не, аз няма да остана тук!
— А къде смяташ да отидеш, малката ми?
— Ти каза, че на острова има село… Аз… аз ще отида там.
— Никой в селото няма да ти помогне, Бетина. Местните жители са миролюбиви хора, но не вярват на белите. Преди сто и петдесет години испанците жестоко са ги експлоатирали в сребърните си мини и малко от тях са оцелели, укривайки се в горите. А дори и да ти помогнат, аз все едно ще те намеря и ще те върна обратно.
— Защо реши да ме доведеш тук, Тристан? — попита Бетина, опитвайки се да запази спокойствие. — Щеше да ти отнеме само две седмици да ме заведеш до Сен Мартен, а освен това щеше да спечелиш добри пари. Господи, бях толкова щастлива, мислейки, че никога повече няма да те видя. Защо промени решението си?
— Върнах се у дома, за да си почина и да се позабавлявам, а ти си най-голямото ми забавление — меко отвърна той и се изправи. — Довърши банята си и след това слез долу. Дотогава обядът ще е готов.
— Тристан, ти никога повече няма да изпиташ удоволствие с мен! — заяви тя с потъмнели от гняв очи.
— Ще видим.
— Не, няма да видим. Ако отново се опиташ да ме изнасилиш, ще намеря начин да избягам. Давам ти думата си!
— А пък аз ти давам моята дума, че ще те държа затворена в тази къща дотогава, докато пожелая! — извика той, загубил търпение. Изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.
Когато час по-късно слезе на долния етаж, косата й още бе мокра. Бетина я бе сплела на дълга плитка и бе облякла лилавата памучна рокля. Мадлен стана от масата и се запъти към нея да я посрещне.
— Жюл ми каза, че ще останем тук за известно време — прошепна тя. — Наистина много съжалявам, Бетина. Сигурно си страшно разстроена.
— Няма за какво да съм разстроена — спокойно отвърна младото момиче. — Нямам намерение да оставам тук.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ако онзи арогантен глупак отново ме докосне, аз ще избягам. — Хвърли кръвнишки поглед към Тристан, който седеше до масата и внимателно я наблюдаваше. На устните му играеше насмешлива усмивка.
— Бетина, не бива да правиш нищо необмислено — разтревожено рече Мадлен.
— Нямам такова намерение! — грубо отвърна момичето, но видя пребледнялото от страх лице на бавачката и сърцето й се сви от съжаление. — Съжалявам, Мади. Никога досега не съм изкарвала яда си на теб. Моля те, прости ми.
— Знам. Откакто срещна капитана, ти много се промени и аз знам защо. Предпочитам да изливаш яда си върху мен. Ако го разгневиш, той може да те убие.
— Не се страхувай, Мади. Той няма да ме убие. Този негодник иска да се забавлява с мен, но ще трябва да си плати за това. Понякога чувствата ми са толкова силни, че ме плашат.
— Но, Бетина, защо го мразиш толкова силно?
— Защо? Всъщност няма значение. Хайде да вървим, той става нетърпелив.
Те отидоха до масата и Бетина се настани на празния стол до Тристан. Мади отиде в кухнята, оставяйки Тристан и Бетина сами, в компанията на Кейси и Жюл.
— Бетина, искам да те представя на моя стар и добър приятел капитан О’Кейси.
Младото момиче хвърли презрителен поглед на Тристан и се извърна към високия мъж, седнал от другата й страна, който приятелски й се усмихваше. Кейси беше привлекателен мъж, въпреки че на години бе поне два пъти колкото нея. Косата му бе червена, леко посивяла на слепоочията, но тялото му бе стегнато и мускулесто.
— Говорих с вашата прислужница, мадмоазел, и тя ми каза, че сте французойка — каза Кейси на френски.
За Бетина бе удоволствие да чуе родния си език, въпреки че мъжът говореше със странен ирландски акцент. Усмихна му се ослепително и изведнъж я осени идея.
— Вашият кораб ли е в пристанището, капитане? — попита тя.
— Да, детето ми, но можеш да ме наричаш Кейси, както правят всичките ми приятели.
— За мен е удоволствие, Кейси. Дълго ли ще останете на острова?
— Може би ден или два. Бях на път за Тортола, когато попаднах на един испански галеон. Спрях на острова, за да ремонтирам кораба.
— Когато си тръгнете, не можете ли да ме вземете със себе си? — продължи на френски Бетина.
— Но защо искаш да заминеш? — намръщи се Кейси.
— Моля ви, аз не мога да остана тук! Ако ме заведете при моя годеник, той ще ви плати богат откуп.
— А как се казва този красив мъж?
— Достатъчно! — изрева толкова силно Тристан, че Бетина подскочи на стола си.
Тя се извърна и видя пребледнялото лице на Мадлен. Жюл развеселено я гледаше, но Тристан трепереше от гняв.
— Ако искаш да продължиш разговора си, трябва да говориш на английски — остро рече той.
— Но защо? — невинно попита тя.
— Защото аз не ти вярвам!
Смехът на Жюл огласи масата. Тристан му хвърли гневен поглед.
— Мога ли да запитам какво ти е толкова смешно, Банделер?
Без да обръща внимание на приятеля си, Жюл се обърна към Кейси:
— Моят млад приятел има основателна причина да не вярва на тази жена. Веднъж тя се опита да го убие и може пак да опита.
— Не е точно така — вече по-спокойно каза Тристан. — Тя се опитва да избяга и не се съмнявам, че ще те помоли да й помогнеш, Кейси. Дамата не харесва компанията ми, но аз се наслаждавам на нейната. Казах ти, че тя е моя законна пленница. Плячка от спечелена битка.
— Не е вярно! — извика Бетина и скочи на крака.
— Седни си на мястото, Бетина — остро заповяда Тристан. — Да не искаш да обясня положението ти по-подробно?
— Не!
— Както вече ти казах, Кейси, тя е моя. Никой да не е посмял да я докосне. Няма да позволя на никого да ми я отнеме.
— Да не би да искаш да се ожениш за нея, момчето ми? — заинтригувано попита Кейси.
— Не. В моя живот няма място за съпруга — отвърна Тристан.
— Знам. Значи още не си намерил дон Мигел де Бастида?
— Не.
— Вече колко години го търсиш?
— Дванадесет. Страхувам се, че някой може да го убие преди мен. Той има много врагове.
— Истина е, но мисля, че все още е жив. Говорих с един моряк в Порт Роял, който избягал от испански
