затвор. Едвам е оживял, но мъжът, който го изпратил в онази ужасна дупка, бил Бастида.
— Каза ли нещо повече този моряк? — развълнувано попита Тристан. — Кога за последен път е видял Бастида?
— За последен път го е видял преди три години. Оттогава не е чувал нищо за него.
— По дяволите! Кога най-после ще намеря този убиец? Кога? — гневно извика Тристан.
— Едва ли ще го намериш тук, момчето ми, за това поне съм сигурен — поклати глава Кейси и погледна към Бетина.
— Да, прав си, няма да го намеря тук — Тристан също се вгледа в Бетина и лицето му омекна. — Но той няма да ми избяга, все някой ден ще го намеря, а засега може да почака.
Влязоха две момичета, които носеха подноси с храна. Както Мадлен бе казала, те имаха дълги лъскави коси и блестящи черни очи. Бяха облечени с живописни поли и къси блузи, но не носеха обувки. Приличаха си и навярно бяха сестри. И двете хвърлиха любопитни погледи към Бетина, докато слагаха таблите на масата.
Бетина насочи вниманието си към храната. На кораба се бе хранила само със солено месо и сух боб и сега алчно се нахвърли върху вкусните пресни плодове.
След малко към тях се присъединиха и хората на Тристан. Бетина се питаше кой ли е този Бастида и си напомни да не забрави по-късно да попита Тристан.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бетина попита Тристан дали може да се разходи из острова и за нейна изненада той се съгласи. Излезе от предната врата и обиколи къщата. В края на гората видя ограда за коне. Разпусна косата си, за да може топлият вятър да я изсуши, и бавно се отправи натам. Зад нея имаше седем коня, а един красив бял жребец привлече погледа й. Бетина го повика, но той недоверчиво се отдръпна, както и останалите коне.
Изпукаха клони и тя бързо се извърна, очаквайки да види Тристан. Ала мъжът, който идваше по пътеката, имаше черна коса.
— Май днес ми е щастлив ден — ухили се самодоволно той. — Откъде си дошла, момиче?
— Аз… аз дойдох от…
— Всъщност няма значение — намигна й той. — По-добре да благодаря на небето за неочаквания подарък и да не задавам въпроси.
Той разтвори ръце и пристъпи към нея. Бетина изпадна в паника. Мъжът бе едър и набит и малко по- висок от нея. Не беше трудно да отгатне намеренията му и тя изпищя пронизително, преди той да скочи върху нея и да закрие устата й с ръка.
— Защо се страхуваш, момиче? Аз няма да ти причиня болка. Това, което искам от теб, не е убило никоя жена! — засмя се мъжът. — Май е по-добре да влезем в гората, да не би някой да дойде насам.
Бетина изпадна в отчаяние. Сещаше се само за едно нещо, което можеше да я спаси. Блъсна непознатия с всички сили.
— Вие не разбирате, мосю, аз… аз съм жена на Тристан.
Мъжът неохотно я пусна, но очите му недоверчиво я изгледаха.
— Капитан Тристан не е на острова — нервно рече той, докато я оглеждаше от горе до долу.
— Той… той е в къщата. Ние пристигнахме тази сутрин — избъбри Бетина.
— Мисля, че лъжеш, малката.
— Моля ви, мосю! Не искам да умирате заради мен.
— Да умирам ли? И защо?
— Тристан се закле, че ще убие всеки мъж, който ме докосне.
— Тези думи не му подхождат. Той никога не е давал и пет пари за която и да е жена и това доказва, че лъжеш. Но дори да е така, ти си заслужаваш човек да умре за теб.
Той я сграбчи, преди тя да успее да побегне. Бетина отчаяно се замята в ръцете му, докато той търсеше устните й. Внезапно грубите му ръце я пуснаха и мъжът се намери на земята.
— Ти, кучи сине! — извика мъжът и се извърна, но спря, като видя Тристан с потъмняло от ярост лице.
— Той не ми причини нищо, Тристан — бързо рече Бетина. — Не можеш да го убиеш без причина!
— Той се опита да те изнасили! И ти наричаш това безпричинно? — изрева Тристан.
— Да, но не го направи — отпаднала отвърна тя.
— Какво ще кажеш, Браун?
— Тя каза, че сте пристигнали тази сутрин, капитане, но аз не й повярвах. Не видях никой от екипажа ти в селото. Тя ми каза, че е твоя жена, но аз си помислих, че лъже. Кълна се, капитане, ако знаех, че е твоя, никога нямаше да я докосна.
— Значи още не си се виждал с твоя капитан?
— Не. Току-що идвам от селото.
— Добре. Тъй като си първи помощник на Кейси, този път ще ти простя. Обаче те предупреждавам, Браун, не приближавай до тази жена — Тристан кимна към Бетина. — А сега върви и намери капитана си.
— Благодаря, капитане — мъжът бързо изчезна но пътеката, без да погледне Бетина.
— Аз също трябва да ти благодаря, Тристан, че дойде навреме — тихо се обади Бетина.
Той пристъпи към нея, прегърна я и грубо я целуна. За миг младото момиче се отпусна в силните му ръце, но сетне се окопити и го отблъсна.
— Не избягнах един насилник, за да попадна в лапите на друг! — гневно викна тя, ядосана на себе си, че е отговорила на целувката му.
— Ти не си избягнала насилника, малка моя. Аз те спасих от него и си помислих, че може би искаш да ми се отблагодариш както трябва.
— Аз вече ти благодарих.
— Да. А сега ми кажи, защо защити Браун, след като той едва не те изнасили, а мен искаше да убиеш?
— Защото той не ме изнасили. Но ти… ти го направи, и то много пъти! Ти ме измами и ме използва. Аз те мразя, Тристан, с цялото си същество и ще ти отмъстя! — извика тя, а очите й опасно блеснаха.
— Нима трябва отново да се страхувам за живота си? — усмихна се Тристан.
— Ти не приемаш това сериозно, но един ден ще се увериш, че си сбъркал. А колкото до моето отмъщение, ще доживея деня, когато ще избягам от теб.
— Той звънко се засмя.
— И как възнамеряваш да ми отмъстиш?
— Ще намеря начин.
— Толкова много омраза от една жена! А според собствените ти думи, ти си моя жена.
— Не съм!
— Нима отричаш? Готова си да го признаеш на всеки друг, но не и на мен, така ли?
— Знаеш защо му казах това! Но, изглежда, мъжът не се страхуваше чак толкова много от теб, капитане, защото не ме пусна. — С тези думи, тя се извърна и се запъти към къщата.
— Мади, ще останеш ли тази нощ с мен? — нервно попита Бетина. Седеше в средата на голямото легло, сплела пръсти в скута си. — Ако той отново ме насили да спя с него, кълна се, че ще избягам.
След обяд бе почистила стаята и бе подредила вещите си, докато двете туземки чистеха останалите помещения. Бетина предпочиташе да се премести в друга стая, но те вече бяха заети от Жюл, капитан Кейси и Мади.
— Бих искала да остана с теб, Бетина, но не мисля, че капитанът ще позволи.
— Можеш да му кажеш, че съм болна, нещо от храната.
— Ще му кажа, но Тристан едва ли ще повярва. Ти не изглеждаш болна.
— Не бива да му позволяваш да влиза в стаята.
— Бетина, забравяш, че той е господарят тук и въпреки че вече не се страхувам от него, както по-рано, трябва да му се подчиняваме, защото нашият живот е в ръцете му.
