леко похъркваше, защото звукът щеше да заглуши стъпките й. Измъкна се тихо от леглото и бързо облече роклята си. Обърна се и за миг се загледа в спящия Тристан.
После внимателно затвори вратата след себе си и се спусна по стълбите. Мислеше, че в салона спят неколцина от хората на Тристан и ще трябва да се промъква покрай тях, но там нямаше никого. Предположи, че са отишли да пренощуват в селото или са се върнали на кораба.
Тя прекоси поляната пред къщата. Нощта бе светла, но когато погледна към тъмните очертания на дърветата в гората, вече бе решила в каква посока да поеме.
Луната осветяваше широката пътека, която водеше към гората, така че лесно щеше да намери конете.
Докато вървеше по пътеката, трескаво мислеше. Трябваше да си състави план на действие. Озърна се назад и видя ясно голямата притихнала къща. Всички прозорци бяха тъмни и не се забелязваше никакво движение.
Вероятно Тристан продължаваше да спи, а когато на сутринта се събудеше, тя вече щеше да бъде далеч от него.
Силете косата си на плитки и ги пристегна в здрав възел на тила си. Отиде до дървената ограда, която бе направена от заковани дъски, но не можа да види врата. Опита се да повдигне едната от дъските, но тя не помръдна. Бетина пое дълбоко дъх и опита със следващата и този път дъската се отмести.
Един от конете изцвили, последва го друг и Бетина затаи дъх. Стори й се, че звуците прогърмяха в тихата нощ. Огледа се нервно, опитвайки се да види очертанията на къщата, но тя все още бе потънала в тишина.
Бетина събра цялата си смелост и влезе в заграденото място.
Големият бял жребец изглеждаше сивкав на лунната светлина. Младото момиче тихо се приближи до него. Конят уплашено вдигна глава и пристъпи настрани, а другите коне тръгнаха към отворената ограда. За миг Бетина се уплаши, че конете ще избягат, но те се успокоиха.
Нямаше да бъде лесно. Мина й през ум да се откаже. Нямаше нито седло, нито юзда, нито дори въже. Трябваше да приласкае коня и след това да го възседне. Отново пристъпи към него и го погали по врата, като не спираше да му шепне нежни думи. След това приближи по-близо и го потупа по влажната муцуна, давайки му възможност да я подуши.
През цялото време не спираше да му говори, като се надяваше, че конят няма да се подплаши и го поведе към отворената ограда. Бетина го хвана за гривата, метна се върху гърба му и се изправи. Реши да не затваря оградата с надеждата, че другите коне ще избягат и няма да има кон, с който Тристан да я последва.
Вдигна полите на роклята си и ги подви под краката си. Когато конят пристъпи напред, тя едва не падна, но бързо се вкопчи в гривата му. Животното продължи да върви и скоро тя се успокои. Всъщност не се оказа толкова трудно да язди кон.
Обърна се и видя, че другите коне ги следват. В гърдите й се надигна надежда, че ще успее да избяга. Сега трябваше да реши накъде да поеме. Най-очевидната посока бе другата страна на острова, но Тристан вероятно щеше да се досети; оставаха й две възможности: лявата или дясната част на острова.
Първо трябваше да се ориентира къде се намира селото. Нямаше смисъл да търси помощ там, защото това бе първото място, където Тристан щеше да я потърси. Но сигурно щяха да минат няколко дни преди да види някой кораб, така че трябваше да се отдалечи колкото се може повече от къщата на Тристан. Никой не биваше да я вижда, защото можеше да я издаде и да я хванат.
Пътеката рязко зави наляво, но беше достатъчно широка, а луната я осветяваше, така че лесно можеше да се придвижи между дърветата. Отново се обърна назад. Нито къщата, нито конете се виждаха, а от двете й страни я обграждаше гъстата тъмнина на гората.
Бетина се почувства така, сякаш е единственият жив човек на острова. Усети, че я обзема паника, но се опита да се успокои, като си припомни униженията, които бе принудена да изтърпи. Тогава се сети, че бе оставила Мадлен в ръцете на пиратите.
Понечи да обърне коня назад, но промени решението си. Не можеше да вземе Мадлен. Старата й бавачка се страхуваше от конете и сигурно щеше да започне да я увещава да се откаже от идеята за бягство.
Трябваше да стигне до граф Де Ламбер, а после щеше се върне да освободи Мадлен и да си отмъсти на Тристан. Освен това бе сигурна, че възрастната жена е в безопасност на острова. Въпреки гнева си, Тристан нямаше да й причини зло.
Бетина се взря в мрака, опитвайки се да види в каква посока се движи, но тъмнината бе непрогледна. Изведнъж пътеката изви надясно. Тук дърветата бяха по-нарядко и тя съзря очертанията на къщи. Обърна коня и го поведе в лек галоп обратно към спасителния мрак на гората.
Минаха часове. Бетина не знаеше колко остава до разсъмване и се надяваше Тристан да спи непробудно до сутринта. Никой нямаше да посмее да го безпокои, а освен това всички мислеха, че тя е с него.
Не след дълго стигна до гъста бананова гора, през която трудно можеше да мине с коня. Забеляза, че небето бе започнало да изсветлява, а луната не се виждаше. Заобиколи банановите дървета, а после отново навлезе в гъста гора и конят забави ход.
Надяваше се, че Тристан няма да може да се придвижва по-бързо от нея. Щеше да се скрие в гората и да чака да мине някой кораб.
Вече можеше да различава цветове, усети екзотичните ухания на тропическите цветя. Небето вече бе светлосиньо, птиците започнаха да се събуждат и въздухът се огласи от сладките им чуруликания. Новият ден настъпваше.
Внезапно някакво малко животно се стрелна пред коня, който се изправи на задните си крака и Бетина тупна на земята. Когато стана, конят го нямаше.
Идваше й да се разплаче. Огледа се, видя очертанията на планината и бавно тръгна към брега.
След около час чу шума на морето и хукна през дърветата и храсталаците. Излезе на открито и краката й затънаха в студения пясък.
Спря, за да си поеме дъх. Когато вдигна глава, не можа да повярва на очите си. Отляво, на около миля от брега, се виждаше кораб.
Тя започна отчаяно да маха с ръце и да вика. Корабът се движеше бавно към някакво място на острова и Бетина изпадна в паника, че няма да я забележат. Тогава внезапно корабът смени посоката си и се насочи към нея. Девойката се отпусна изнемощяла на пясъка, зарови лице в ръцете си и избухна в сълзи.
След миг видя как една малка лодка се приближава към брега и уплашено се озърна. Страхуваше се, че всяка минута Тристан може да се появи и да осуети бягството й, ала нищо не се случи и след няколко минути бе на кораба, под закрилата на капитан Уилям Роулинсен.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Бих искал лично да ви съпроводя до брега, мадмоазел Верлен, но ще изгубя много време, а това не бива да става — каза капитан Роулинсен.
— Не е необходимо, капитане. И без това проявихте изключителна любезност към мен. Всъщност бяхте повече от любезен. Сигурна съм, че лесно ще открия плантацията на граф Де Ламбер.
— Да, предполагам. Доколкото знам, тя е най-голямата плантация на острова.
Малката лодка, която щеше да отведе Бетина на брега, вече бе готова. През двете седмици на пътуването до остров Сен Мартен, тя се бе привързала към капитана. Той бе приветлив мъж на около петдесет години. Корабът му превозваше ром и тютюн до американските колонии, а обратно — стоки, които нямаше на островите.
Бетина скри от него истината как е попаднала на острова на Тристан. Каза, че е паднала от кораба, с който е пътувала до Сен Мартен, и с плуване е стигнала брега. Капитанът се удиви на разказа, защото морето гъмжеше от акули и баракуди, и бе истинско чудо, че е останала жива.
Тя помоли капитана да й начертае карта на острова и внимателно я скри в подгъва на роклята си. Обясни му, че мястото много й е харесало и би искала отново да го посети с граф Де Ламбер.
— Все още не мога да разбера защо настоявате да облека тези дрехи — каза Бетина и посочи
