Бетина пребледня от уплаха. Мъжете на палубата спряха работата си и се загледаха в тях, но младото момиче не ги забеляза. Стоеше като вцепенена, не можеше дори да извика. Шон бавно се приближаваше към нея.
„Бягай! Бягай, за Бога!“ Мисълта прониза съзнанието й, но краката й отказваха да помръднат. Накрая се спусна да бяга, но мъжът хукна след нея.
Препъна се и се просна по лице на земята, но се изправи и отново побягна. Наоколо имаше много хора, но тя не можеше да спре и да ги помоли за помощ, трябваше да бяга… трябваше да се скрие някъде…
Спусна се по една широка улица, която водеше към града, но продължи да чува стъпките на преследвача си.
Тогава внезапно се оказа в прегръдките на друг мъж.
— Пуснете ме! — изкрещя тя и се опита да се измъкне, но ръцете на мъжа я стиснаха по-силно.
— Ти! — удивено прошепна той.
Бетина вдигна поглед и когато го позна, очите й се разшириха. Това беше френският моряк, който бе бичуван заради нея. Преди да успее да заговори, мъжът я бутна зад себе си и измъкна кинжала си. Шон ги бе настигнал и мигновено се нахвърли върху французина.
Сега трябваше да избяга, но Бетина се притисна до стената на близката сграда и се загледа като хипнотизирана в бляскавите остриета. Морякът, който бе понесъл жестоко наказание заради нея, сега я защитаваше и тя не можеше да го изостави.
Французинът бе по-висок и по-силен от Шон, а освен това последният бе изморен от бягането, но бе решил да се бие. И двамата мъже бяха ранени, но внезапно кинжалът на французина потъна в рамото на Шон, който пусна ножа си, хвана се за ръката и се свлече до стената.
— Ела.
Французинът хвана Бетина за ръка и я помъкна по улицата. Стигнаха до една стара къща, влязоха вътре и се качиха на втория етаж.
Бетина не можеше да повярва, че е спасена. Вече се бе примирила, че ще умре и сега цялото й тяло трепереше от облекчение. Останала без сили, се отпусна на един стол в малката стая, в която я въведе французинът.
Когато дишането й се успокои, тя се огледа. Стаята бе тъмна и освен дървения стол имаше едно малко легло, покрито с мръсни и окъсани завивки. Прозорецът гледаше към тясна уличка, но една сграда пред него препречваше пътя на светлината и в стаята бе тъмно.
Мъжът запали свещ. По ръката му имаше множество рани и кръвта капеше на пода. Бетина скочи от стола, за да му помогне. Беше пуснала вързопа с дрехите си на пода. Извади една риза и се приближи до него.
— Дайте ми ръката си, мосю. Трябва да я превържа.
Кафявите му очи се втренчиха в нея и тя се отдръпна ужасено от дълбоката омраза в тях.
— Заради теб, гърбът ми е завинаги белязан. Какво значение имат няколко драскотини по ръката? И за тях ще си платиш — дрезгаво прошепна мъжът. — Казвам се Антоан Готие, мадмоазел, в случай че искаш да знаеш името на този, който ще те убие.
Бетина изстина от ужас. Спусна се към вратата, но мъжът не помръдна. Вратата се оказа заключена.
— Отворете вратата! — извика Бетина. Смехът, който последва, бе груб и жесток.
— Как, мислиш се чувствах, когато ме завързаха на мачтата? Мога да те уверя, мадмоазел, че никак не ми беше приятно.
— Защо правите всичко това? Защо?
— Глупав въпрос, красива лейди, но аз ще отговоря. Почти всяка нощ сънувам как те убивам, толкова много се молих отново да те срещна, за да мога да си отмъстя и Бог чу молитвите ми. Няма те да убия веднага, мадмоазел Верлен. Това ще бъде твърде голямо милосърдие, а в душата ми няма милост към теб. Ще умреш бавно и мъчително, но първо ще получа това, заради което едва не умрях.
Бетина отказваше да приеме думите му. Струваше й се, че всичко е един ужасен кошмар.
— Какво искате от мен, мосю Готие?
Той изненадано я погледна.
— Ти наистина имаш самообладание, но няма да е за дълго. Едва не умрях, заради нещо, което възнамерявах да направя, нещо, което не успях да направя, но скоро ще получа всичко, което исках от теб.
— Но защо трябва да ме убивате?
— Защото можеше да ги спреш да не ме наказват, но не го стори! — изръмжа французинът.
— Но аз се опитах да ги спра! Молих капитана да отмени наказанието ви!
— Много лесно лъжеш, мадмоазел, но не мисли, че съм глупак и можеш да ме заблудиш! — озъби се той и започна да развързва колана си.
Бетина го погледна с невярващи очи и в този миг сякаш нещо се пречупи в нея.
— О, правете каквото искате! Изнасилете ме, убийте ме! Така или иначе, щях да умра на улицата от ножа на онзи мъж. Вече нищо не ме интересува! Чувате ли? Нищо! Не ме е грижа за нищо! — извика тя и избухна в истеричен смях, който зловещо отекна в малката стая. Антоан Готие ужасено се отдръпна от нея.
— Ти си една луда женска! — измърмори той и се запъти към вратата. — Още нищо не си видяла от моето отмъщение и вече се побърка. Няма да изпитам никакво удоволствие, ако започна сега. Ще почакам, докато се съвземеш. Искам да разбираш какво правя с теб. Сега излизам, но скоро ще се върна! — изсъска той, излезе и заключи вратата след себе си.
Бетина се свлече на пода и тялото й се разтърси от ридания. Плака дълго и безутешно. Накрая стенанията й секнаха и тя потъна в сън.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Хиляди звезди блестяха като свещи върху кадифената покривка на небесния свод. Някъде на остров Сен Мартен Антоан Готие удавяше омразата и жаждата си за мъст в алкохол, а Бетина спеше необезпокоявана в малката бедна стаичка на моряка.
Когато тя отвори очи, слънцето отдавна вече бе залязло. Стана и с недоумение се огледа наоколо. В тази стая ли я бе настанил Тристан? Но нали тя избяга от красивия остров? Да, избяга и успя да се добере до Сен Мартен. Тръгна да търси годеника си, но…
— Не! — изстена тя, припомняйки си всичко, което се бе случило. — О, Господи, не! Тристан, защо не ме спасиш и този път? Страхувам се обаче, че този път постъпих твърде хитро и ти едва ли ще можеш да ме откриеш, а и навярно вече си се отказал да ме търсиш.
Но какво ставаше с нея? Тя не искаше Тристан да я спасява! Огледа мизерната стаичка и очите й се напълниха със сълзи. Всичко бе за предпочитане пред участта да попадне във властта на Антоан Готие, дори и животът с Тристан. Не й оставаше нищо друго, освен да се самоубие.
Тя стана, бавно приближи до прозореца и го отвори. Нямаше балкон, нито пък корниз, по който да може да се спусне.
Отдясно се виждаше малък платнен навес, но под прозореца имаше купчина от заострени колове за горене. Върховете им стърчаха като копия и сякаш я мамеха да скочи и да намери смъртта си.
Бетина провеси крака през прозореца и застина за миг, вкусвайки последните минути живот. Усмихна се горчиво, като си припомни, че бе избягала от най-красивия мъж, когото бе срещала, за да се раздели с живота по този ужасен начин.
— О, Бетина, каква голяма глупачка си ти! — изтръгна се от устните й.
Пое дълбоко въздух и се надвеси надолу. Но една част от нея искаше да живее, независимо от мъките, които я очакваха, и тя бързо скочи обратно в стаята.
Погледна още веднъж през прозореца. Навесът!
Младото момиче хвърли малкия си вързоп с дрехи през прозореца и след това внимателно се хвана за
