панталоните и широката бяла риза, който капитанът й даде тази сутрин.
— Дрехите на Били ви стоят чудесно — усмихна се капитан Роулинсен.
— Чудесно ли? Та те са прекалено широки за мен.
— Точно това е целта. Така ще скрият вашата красота и ще бъдете в безопасност от погледите на моряците в пристанището — той замълча и критично я огледа. — Как успяхте да скриете прекрасната си коса под този червен шал?
— Пъхнах я под ризата — засмя се младото момиче. Надяваше се никога повече да не й се налага да се облича в мъжки дрехи.
— Е, справили сте се чудесно и нищо не се вижда — каза капитанът и избухна в смях.
— Да, но не ми е много удобно.
— Скоро ще намерите годеника си и ще смените дрехите си. Лодката ви чака. Време е да тръгвате. Не забравяйте да се движите с наведена глава, за да не забележат красивото ви лице и да не открият измамата — загрижено добави капитанът.
Бетина се усмихна и го целуна по бузата, което накара стария моряк да се изчерви. Помогна й да се качи на лодката и сетне й помаха за сбогом.
Бетина бавно тръгна по оживената улица край пристанището. Товареха и разтоварваха кораби, сновяха докери и моряци, в праха си играеха деца. Пристанището бе много по-оживено от това в Тортола.
Тя се опита да спре един моряк, но той дори не я погледна. Опита отново, но резултатът бе същият. Никой не й обръщаше внимание.
Спря, за да реши какво да прави, и се огледа. Забеляза двама мъже в моряшки дрехи, които се бяха спрели и оживено разговаряха. Приближи към мъжете и плахо се изкашля.
— Извинете.
Двамата се извърнаха и я погледнаха. По-високият имаше светлокафяви очи, които радостно светнаха, когато я видя. Другият бе по-нисък, с малки лъскави очички и голям крив нос.
— Да пукна, ако това не е точно това, което търсим! — викна по-високият.
— По дяволите, прав си, Шон — кимна другият и изгледа Бетина от главата до петите.
Бетина смаяно отстъпи назад.
— Чакай, момче — бързо рече мъжът, когото нарекоха Шон. — Предлагам ти работа като личен прислужник на нашия капитан.
— Вие не разбирате — започна Бетина, но мъжът я сграбчи за ръката.
— Хайде сега, да не би да искаш да кажеш, че не обичаш морето? Ще бъде чудесно, казвам ти.
— Не — запротестира Бетина и се опита да измъкне ръката си, но хватката му бе желязна.
— Не обичаш ли приключенията, момче? Чудесен си за работата. Млад си, но не съвсем, и работата ще ти хареса. К’во мислиш?
— Не! — повтори младото момиче, обхванато от все по-голяма паника. — Пуснете ме!
Ала той я стисна още по-силно и я привлече към себе си. Бетина не можеше да повярва, че това става с нея.
— Лошо, че се опъваш, момче, но това няма значение.
— Вие не…
— Ако кажеш още една дума, ще ти нашаря гърба — изръмжа мъжът и дръпна ръката й. Прониза я силна болка. — Капитан Майк ни нареди да му намерим прислужник и ти си точно за тая работа. Ще имаш много свободно време, защото капитанът не е от придирчивите, и може би един ден ще ми бъдеш благодарен.
Мъжете застанаха от двете й страни и я побутнаха да върви.
Качиха я на един търговски кораб. По палубата сновяха моряци, но никой не й обърна внимание. Как щеше да се измъкне от това положение?
Заведоха я в каютата на капитана. Преди да излезе, Шон се извърна към нея и заплашително я изгледа.
— Старият Майк не бива да узнае, че сме те довели насила. Ако му кажеш, ще ти прережа гърлото и окото ми няма да мигне. Предупреждавам те!
Вратата зад него се затвори и Бетина остана сама. Спусна се към вратата и я отвори, но видя, че Шон и приятелят му стоят отвън, и бързо я хлопна обратно. Но това беше абсурдно! Отново я бяха отвлекли, само че този път я взеха за момче. Защо винаги, когато успееше да избяга от Тристан, се забъркваше в по- големи неприятности?
Започна нервно да крачи из стаята. Искаше й се капитан Майк да се появи по-скоро. Единствената й надежда бе да му обясни всичко и да го помоли да я пусне. Но какво щеше да стане, ако корабът вдигнеше котва, преди той да се върне в каютата си?
Минутите минаваха, а никой не се появяваше. Тя отново отвори вратата, но Шон продължаваше да стои пред каютата и застрашително й се озъби. Дали наистина щеше да я убие, ако кажеше на капитана, че са я довели насила? Но тя не можеше да остане на борда. Капитанът скоро ще открие, че е жена.
Внезапно вратата отвори и един мъж с червена коса влезе в каютата. Той я изгледа и се отпусна на един стол до бюрото. Беше привлекателен мъж на средна възраст, но изглеждаше много уморен.
— Значи ти си новият ми прислужник — вяло каза капитанът.
— Не, мосю — толкова тихо отвърна Бетина, че се зачуди дали капитанът ще я чуе.
— Тогава какво правиш тук?
— Двама от вашите хора ме доведоха.
— Но защо? — зелените му очи настойчиво я изгледаха.
— Доведоха ме тук за ваш прислужник, но…
— Но ти си променил решението си — довърши мъжът вместо нея. — Мога ли да те убедя отново да размислиш? Предишният ми прислужник загина по време на буря, но той беше прекалено млад. Ти ми изглеждаш здраво и силно момче и мисля, че ще се справиш.
— Това е невъзможно, капитане.
— Ако се тревожиш, защото си французин, няма защо — нетърпеливо рече той. — На кораба има и други французи и няма да си самотен, а освен това говориш достатъчно добре английски. Ще ти плащам добре и по-нататък можеш да станеш и моряк.
— Ако бях момче, капитане, вашето предложение сигурно щеше да ме изкуши.
— Как така, ако беше момче? Какви глупости говориш?
— Аз не съм момче — бързо отвърна Бетина. — Вашите хора ме доведоха, но не ми дадоха възможност да обясня. Капитане, аз съм момиче.
— Момиче? — смаяно я изгледа мъжът.
Бетина нетърпеливо смъкна шала и извади косата си от ризата.
— Да, момиче.
Капитан Майк избухна в смях, а Бетина объркано се втренчи в него.
— Помислих си, че лицето ти е прекалено красиво, но и друг път съм виждал красиви момчета. Не бива да се обличаш в мъжки дрехи, дете. — В очите му танцуваха весели пламъчета.
— Обикновено не се обличам в мъжки дрехи, капитане. Но ме посъветваха да го сторя, за да не привличам вниманието.
— Да, но все пак го привличаш. Съжалявам, че моите хора са ти причинили всичките тези неприятности.
— Значи мога да си вървя?
— Да, и то по-бързо, докато не съм забравил колко съм уморен. Но първо скрий косата си, скъпа. По- добре е никой да не забележи, че не си момче.
Бетина му благодари и се упъти към вратата. Капитанът я изпрати и галантно й целуна ръка.
— За мен беше удоволствие да се запознаем. Върви и Бог да те пази.
Когато излезе на дневна светлина, Бетина си спомни за заплахите на мъжа, когото наричаха Шон. Огледа се и го зърна, застанал на няколко крачки от нея. Когато видя кръвнишкия му поглед, зелените й очи се разшириха. Тя се обърна към капитанската каюта, но капитанът вече бе затворил вратата.
— Значи въпреки всичко си му казал! — изръмжа Шон. Измъкна кинжала си и пристъпи към нея. — Аз те предупредих, момче.
