— Вярно ли е Бетина? — попита баща й.
— Да.
Кейси въздъхна тежко.
— Щом като не искаш да се ожениш за нея, младежо, тогава няма повече да спиш с нея. Аз ще остана тук, за да съм сигурен, че няма да я докоснеш.
— Никой няма право да ми казва какво да правя и какво да не правя, Кейси, особено в моята къща!
— Тогава не ми остава нищо друго, освен да отведа Бетина.
Тристан разбра, че Кейси говори сериозно. Какво да направи? Още не бе готов да се раздели с Бетина.
— Защо не попиташ нея какво мисли за тона? — внезапно рече Тристан.
— Няма значение какво мисли тя — отсече Кейси. — Тя е моя дъщеря и аз няма да гледам как спи с мъж, за когото не е омъжена.
— По дяволите, Кейси! Нищо не мога да й сторя в сегашното й положение. Какво значение има дали ще спим в една стая, или не?
— Прав си. След като така и така не бива да я докосваш, защо си толкова упорит и настояваш да спи в леглото ти?
— Защото обичам да я усещам до мен.
— Съжалявам, Тристан, но не мога да го позволя.
Младият мъж видя, че е изгубил, но не можеше да измисли нищо, което да накара Кейси да промени решението си.
— Тогава е по-добре да се срещнеш с отец Адриан, преди бурята да е започнала. Аз настоявам ти също да се ожениш за своята дама, ако искаш да спиш в една стая с нея — саркастично подхвърли Тристан и излезе от салона.
Кейси видя тъжното лице на Бетина и нежно я погали.
— Аз съм твоят баща, детето ми, въпреки че съпругът на Жизел те е отгледал. Не биваше да напускам майка ти и вече двадесет години съжалявам за това. Но аз бях беден и не исках да лиша любимата си от луксозния и осигурен живот, с който бе свикнала. Често си мислех за теб, въпреки че винаги съм си представял, че имам син. Ала сега си радвам, че си това, което си. Досега не съм имал възможност да ти бъда баща, Бетина… Не ми се сърди заради Тристан и не ме мрази.
— Никога не бих могла да те мразя, Кейси — отвърна Бетина, разнежена от думите и ласкавия му тон.
Прегърна го и силно се притисна до него. Изпита чувството, че цял живот го е познавала. Ала след това си спомни за Тристан и очите й се напълниха със сълзи. Без да каже повече нищо, тя излезе от салона и се затвори в стаята си. Седна на леглото и се разплака.
— Сбърках ли, Жизел? — попита Кейси, докато гледаше как дъщеря му се качва по стълбите.
— Не знам. Напоследък Бетина беше много щастлива.
— Когато бях тук преди, Бетина мразеше Тристан.
— Той я държеше на острова против желанието й. Какво се е променило? Да не би тя да го обича?
— Да, но все още не иска да го признае и пред себе си — отвърна Жизел. — Може би така е по-добре. Ако останат за известно време разделени, може би Тристан ще разбере, че не може без нея и двамата ще се оженят. Но ми се струва, че няма да е лесно да ги държиш разделени.
— Да, сигурно ще е така. — Кейси се усмихна. — Тристан спомена за свещеник. Той на острова ли е?
— Да. Доведоха го, защото някои от хората на Тристан искаха да се оженят с Божията благословия.
— Тогава какво правим още тук? — ухили се Кейси.
Жизел звънко се засмя, а сърцето й се изпълни с щастие. След толкова много пропилени години, най- после мъжът, когото обичаше, щеше да бъде неин. А ако и дъщеря й последваше примера й, щеше да бъде най-щастливата жена на света.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Сватбата на Жизел и Кейси бе отбелязана с най-силната буря за сезона и за нещастие тя ги настигна, когато се връщаха от селото. Измокриха се до кости, преди да стигнат до къщата, но бяха толкова погълнати един от друг, че, изглежда, нищо не забелязваха.
Кейси бе на седмото небе от щастие — Жизел най-после бе станала негова съпруга и нищо нямаше да ги раздели. Дори сърдитият вид на Тристан не можа да помрачи веселото им настроение.
— Виждам, че не сте си губили времето — каза Тристан, след като Жизел се качи в стаята си, за да се преоблече.
— Отдавна исках да го направя, приятелю. — Кейси свали мократа си риза и застана пред камината.
— А какво щеше да правиш, ако отец Адриан не беше на острова, за да ти даде благословията си, Кейси? След като двадесет години си бил разделен от дамата на сърцето си, щеше ли да можеш да чакаш, докато намериш свещеник?
— Не знам, но съм благодарен, че не ми се наложи да премина през това изпитание. След като сме с почти еднакъв ръст, би ли ми дал някои от твоите дрехи, тъй като моите останаха на кораба?
— Би трябвало да те оставя да умреш от простуда.
— Така ли се отнасяш към дядото на детето си? — ухили се Кейси.
— Исусе Христе! Не е нужно да ми напомняш, че ти ще си дядото на моето дете — изръмжа Тристан. И не мисли, че ще имаш някакви права над него.
— Забравяш, че Бетина ще напусне този остров в края на годината, а детето ще замине с нея.
— Върви по дяволите, Кейси! Трябва ли непрекъснато да ме дразниш? — Тристан изхвърча от стаята, като остави Кейси доволно да се усмихва.
Бетина не си спомняше някога майка й да е била толкова щастлива. Всички седяха около масата, въпреки че отдавна се бяха нахранили. Кейси държеше ръката на Жизел в своите и двамата си разказваха какво бяха преживяли през всичките тези двадесет години.
Беше й разказал за първите пет години, когато бе успял да натрупа малко богатство. Дори Тристан го слушаше с интерес, защото Кейси никога не бе говорил за миналото си. Спомни си, че на него също му бяха нужни пет години, за да събере пари и да купи „Дръзката лейди“. Само че целите им бяха различни. Докато Кейси бе искал да спечели богатство, за да може да се ожени за жената, която обичаше, Тристан бе обсебен от единствената мисъл да има кораб, за да намери Бастида и да го убие.
— И така, след пет години поех към Франция — продължаваше Кейси. — След седем седмици в Средиземно море ни връхлетя най-ужасната буря, която можете да си представите. След като тя утихна, стана ясно, че сме загубили шестима моряка, а корабът едва щеше да се добере до някое пристанище. Два дни по-късно, нещастието ни връхлетя отново — нападна ни пиратски кораб. Бяха турци и особено жестоки. Разочаровани от нищожната плячка, те решиха да продадат тези, които бяха останали живи. Следващите девет години бяха истински ад и само мисълта, че един ден ще се върна във Франция, ме крепеше. Бях гребец на един египетски кораб и животът ми бе низ от страдания. Един ден заедно с неколцина нещастници нападнахме пазачите и превзехме кораба. Оказа се, че той превозва голямо количество злато и скъпоценности. Поделихме си ги и вече бях богат. Измина година, преди да възстановя силите си, но дълбоко в сърцето си чувствах, че вече е твърде късно да се върна във Франция. Купих един кораб и три години нападах и ограбвах турски кораби, превозващо злато и роби. Ала след това изгубих желанието си за мъст и през последните две години корабът ми превозва стоки до колониите, като съм влизал в бой само с кораби, които първи са ме нападали.
— Ако не беше толкова горд, Райън, когато бяхме млади, можехме да бъдем заедно през всичките тези години — замислено каза Жизел, представяйки всичко, което Кейси бе изстрадал, и годините, които бе прекарала, омъжена за човек, когото не обичаше и който никога не я бе обичал.
— Станалото — станало — отвърна Кейси и поднесе ръката й към устните си. — Сега сме заедно и по-
