— Къде е капитанът ви? — рязко запита Мадлен.
— Скоро ще го видиш, стара жено — увери ги брадатият и ги поведе навън.
Когато минаваше по палубата, Бетина се извърна настрани, за да не види мъртвите тела на моряците от „Песента на вятъра“. Поведоха я към другия кораб, а Мадлен я прегърна през кръста, за да й вдъхне повече сили.
Пиратският кораб също беше тримачтов и приличаше на „Песента на вятъра“. Екипажът обаче се състоеше от груби и небрежно облечени мъже. Когато видяха Бетина, те се заковаха по местата си и се втренчиха в нея. Някои бяха голи до кръста, други носеха къси кожени жакети, но повечето бяха боси. Мнозина носеха златна обица на ухото си и всички бяха ужасно брадясали.
— Настоявам да се срещна с вашия капитан — обърна се Мадлен към мъжа, който ги доведе на кораба.
Един мъж прескочи през парапета на „Песента на вятъра“, долепен до пиратския кораб, и се приближи към тях.
— Значи вие говорите английски — каза той. — Е, сега ще узнаем каква е цената ви.
Той беше огромен, с брада и до него Бетина се почувства малка и крехка. Бе свикнала да гледа мъжете в очите, без да вдига глава, а дори понякога й се налагаше да я навежда. Този обаче бе висок най-малко метър и осемдесет, а разстоянието между раменете му бе повече от половин метър. Не беше пълен, но имаше силни мускули, които се извиваха като змии под загорялата кожа на едрите му голи ръце. Светло кестенявата му коса бе подстригана късо и едва достигаше масивните му рамене. Гъстата, дълга брада закриваше почти цялото му лице и му придаваше зловещ и опасен вид. Бетина потръпна.
— Е, какво откри, Жюл?
Това беше мъжът с дълбокия глас, който явно бе водачът им. Той се приближи към групата.
— Те говорят английски, Тристан, поне по-възрастната жена.
Мъжът стоеше зад Бетина и тя се извърна, за да го види. Това, което съзря, я накара да ахне, защото той бе дори по-висок и от другия. Беше истински гигант! Стоеше само на няколко сантиметра от нея и девойката вдигна глава, за да види лицето му. Очите му бяха изумително светлосини, а на дясната буза имаше дълъг, тънък белег, който се губеше в тъмнорусата му брада.
Бетина се втренчи в белега и видя как мускулите на мъжа се стегнаха, а очите му станаха ледени. Той я сграбчи за ръката, което я накара да се намръщи, и я повлече през палубата.
— Мосю, почакайте! — извика Мадлен. — Къде я водите?
Мъжът се извърна и студено се усмихна.
— В моята каюта, мадам, за да поговоря с младата лейди. Имате ли някакви възражения?
— Разбира се!
— Е, тогава ги запазете за себе си! — остро отвърна той и задърпа Бетина със себе си.
— Мосю, тя не говори английски — подвикна след тях Мадлен.
Думите й предизвикаха смях и шеги сред екипажа.
— Как ще й кажеш к’во да прави, кап?
— За това, което си е наумил нашия кап, няма нужда от думи.
Избухна още по-силен смях, който очевидно ядоса капитана им, защото ръката му стисна още по-силно нейната. Тя извика от болка и той незабавно я пусна.
— Вървете по дяволите, негодници! — извика той на пиратите. — Достатъчно се забавлявахте за днес. Връщайте се по местата си и се захващайте за работа! — Сетне се обърна към Бетина. — Съжалявам, ако съм ви наранил, мадмоазел.
Тя не очакваше да получи извинение от капитана на пиратите. Нима не бе толкова опасен, колкото изглеждаше? Изгледа го с любопитство, но не каза нищо.
— По дяволите! — изрева той и се обърна към другия висок мъж. — Жюл, доведи онази жена.
Мадлен незабавно се присъедини към тях, изпълнена с безпокойство.
— Не бива да й причинявате болка, капитане!
Капитанът погледна изненадано Мадлен, а сетне избухна в смях.
— Да не би да се опитвате да ми давате заповеди, мадам?
— Няма да ви позволя да я нараните, мосю.
Жюл се изхили. Капитанът му хвърли кръвнишки поглед, но сетне отново насочи вниманието си към Мадлен.
— Вие нейна майка ли сте?
— Не, но съм отгледала и нея, и майка й. Ще отгледам и децата й — гордо отвърна Мадлен.
— Тя бременна ли е в момента?
— Мосю! Вие не можете да питате…
— По дяволите, отговори ми, жено! — остро я прекъсна капитанът.
— Не, не е.
Изглежда отговорът й му хареса, защото раздразнението му премина.
— А сега ми кажи, защо ти говориш английски, а тя не говори?
— Аз… аз съм родена в Англия. Дойдох с родителите си във Франция много отдавна, като малко дете — искрено отвърна Мадлен.
— И тя изобщо не говори английски?
— Не, капитане.
Той въздъхна и внимателно изгледа Бетина, която мълчаливо го наблюдаваше.
— Коя е тя?
— Мадмоазел Бетина Верлен.
— И за къде пътува?
— За Сен Мартен, за да се омъжи за граф Де Ламбер — бързо отвърна Мадлен.
— И богатството, което намерихме на кораба, е било нейната зестра, така ли?
— Да.
Капитанът лениво се усмихна, разкривайки два реда бели зъби.
— Семейството й трябва да е много богато. Годеникът й сигурно също е много богат мъж, нали?
— Да, той ще ви плати щедро, ако ни заведете невредими при него.
Последните й думи го накараха да се засмее.
— Сигурен съм, че ще плати, но ще трябва да помислим върху това — обърна се към Жюл. — Заведи бавачката в каютата си и я заключи. Мадмоазел ще дойде с мен.
Мадлен се дръпна, опитвайки се да се отскубне от ръцете на пирата. Завика и зарита, но всичко бе напразно. Бетина бе обзета от невъобразим страх. Не можеше да спре да мисли за ужасяващите истории за пиратите, които бе слушала в манастира. Може би бързата смърт бе за предпочитане? Погледна към перилото на кораба. Не беше много далече, а сетне можеше да скочи в студените сини води…
— О, не, Бетина Верлен, пътят не е натам — каза капитанът, сякаш прочете мислите й.
Хвана я за ръката и я поведе към каютата си. В малкото разхвърляно помещение капитанът настани Бетина в креслото до дългата маса. Напълни две чаши със сухо червено вино, подаде й едната и също се отпусна на един стол. Дългата маса очевидно му служеше за бюро, защото бе отрупана с карти и морски инструменти.
Той се облегна назад и мълчаливо я изгледа. Изпитателният поглед на светлосините очи я смути и тя неспокойно се размърда.
— Моите хора ми казаха, че си голяма красавица — небрежно рече той. — Обаче, честно да си кажа, не мога да разбера как са го разбрали, след като лицето ти е покрито с този черен прах.
Бетина инстинктивно посегна към лицето си, но когато погледна ръката си, видя, че пръстите й се чисти и разбра, че той я измамил.
— Значи в крайна сметка ти разбираш английски. И аз така си помислих. Защо прислужницата ти излъга?
Бетина се поколеба преди да отговори.
— Тя… тя не искаше да разговарям с вас. Страхуваше се да не избухна и да не ви нагрубя.
— А щеше ли да го направиш?
— Не виждам причина.
