Истинският мъж е закононарушител и престъпник.
— Не разбирам…
— Огромната маса на земята непрекъснато ражда женски елементи, а мъжките части от скалите и от живите организми също така непрекъснато се опитват да ги достигнат. Ето какво е гравитацията.
— Как успяваш да летиш с кораба?
— Двата ми мъжки камъка свършват цялата работа. Под корпуса му е единият и го пази да не се разбие на земята другият е на кила и го варди от твърди предмети отзад. Единствената част от кораба, която земята привлича, е каютата, върху която не падат лъчите на мъжките камъни. Така че каютата определя направлението на кораба.
— Що за чудо са тези „мъжки камъни“?
— Ами те наистина са мъжки — рече Хонт. — В тях няма нищо женско; постоянно изхвърлят мъжки искри, които поглъщат женските елементи, издигащи се от земята. Не остава нито една женска искрица, която да привлича мъжките съставни части на корпуса, и той преодолява силата на тежестта.
Маскул вникваше в обясненията на летеца.
— Сигурно си много изкусен и сръчен, Хонт… Ловуваш, строиш кораби, знаеш много… Я, слънцето вече залязва и май е по-добре да потегляме вече.
— Качи се тогава пръв и избутай плячката ми по-напред. Двамата с тъжния ти приятел ще се сместите по средата.
Маскул веднага се спусна долу и се прехвърли на борда, но тук го чакаше изненада. Едва стъпи на крехкото дъно, придържайки се все още за скалата, теглото му изчезна напълно и той сякаш заплува в някаква гъста среда като в солена вода. В същото време скалистият ръб, който стискаше, го привличаше като слаб електрически ток и той с мъка успя да се откопчи.
След първоначалния шок Маскул спокойно прие правилата на новия порядък, който цареше тук, и се захвана да премести трупа на животното, което не го затрудни особено при отсъствието на сила на тежестта в кораба. Корпанг също слезе. Поразителната промяна не беше смутила ни най-малко спокойствието му, основано на морални идеи. Хонт се качи последен, хвана опората, на която беше закрепен горният мъжки камък, и след като махна капачето, я изправи. Тогава Маскул видя отблизо тайнствената светлина, която в противодействие с природните закони изпълняваше ролята не само на подемна, но и на движеща сила. Лъчите й бяха затъмнени от червеникавите отблясъци на огромното слънце и тя не беше по-впечатляваща от обикновения блясък на синьо-бял диамант, макар силата й да се измерваше от оцветената мъгла, която оставяше на метри назад.
Управлението се извършваше посредством капака, привързан към горната част на мачтата, чрез който се затваряше или откриваше отделен сегмент от лъчите на мъжкия камък, или дори всичките наведнъж. Веднага щом Хонт издигна мачтата, въздушното возило се откъсна от скалата и бавно полетя към планините. Бланчспел изчезваше зад хоризонта, а гъстата мъгла скри всичко в радиус няколко километра. Въздухът стана по-прохладен и свеж.
Скоро скалните масиви изчезнаха от огромната наклонена равнина. Хонт отмести целия капак и корабът полетя с пълна скорост.
— Казваш, че пътуването между планините нощем е трудно — подвикна Маскул. — Мислех си, че е невъзможно.
— Трябва да си готов за всякакви опасности и да се смяташ за щастливец, ако се отървеш само с пукнат череп — изсумтя Хонт. — Да знаеш, че ако продължаваш да ме притесняваш с брътвежите си, дори няма да приближим планините.
Маскул си затрая.
Смрачаваше се все повече. И ако за гледане нямаше много, имаше много нови усещания. Летенето на кораба, извършвано от безконечната битка между мъжките камъни и силите на гравитацията, приличаше на премятането на лодка сред разбушуваното море. На двамата пътници скоро им призля. От мястото си в каютата Хонт ги следеше подигравателно с едно око.
Час и половина след потеглянето корабът пристигна до предпланините на Личсторм и започнаха да се издигат в пълна тъмнина. Отвсякъде — под, зад и встрани — околността беше осветена от ярките сини лъчи на двата мъжки камъка. Далеч напред, докъдето те не достигаха, Хонт се ориентираше по естественото светене на скалите, на тревата и на дърветата, които фосфоресцираха слабо, растителността — доста по- силно от почвата.
Нямаше луна, нито звезди и Маскул заключи, че в горните слоеве на атмосферата има гъста мъгла. Един-два пъти усети, че се задушава от облаците на своенравната мъгла, която удвояваше силата на светлината, вместо да я отслаби. През това време го връхлетяха кошмарни чувства и изпита мимолетен, необясним уплах и трепет.
Сега се носеха над долината, която отделяше предпланините от самите възвишения. Корабът се издигна на хиляди метра височина, С приближаването им към скалите Хонт зорко следеше задната светлина, за да не се закачат о някой зъбер. Маскул с възхищение наблюдаваше обиграните му действия. Продължиха да летят доста време. Застудя още повече, въздухът овлажня. Задуха и с пристъпите на вятъра мъглата хвърляше снежец по тях. Маскул се обливаше в пот от страх, но не заради опасностите на полета, а по- скоро защото бе ужасен от гъстите облаци, които ги обгръщаха.
Пресякоха първата скална линия. Не се движеха напред, а се издигаха още, както се виждаше от облаците, през които минаваха, осветени от мъжките камъни. Земята отдолу се загуби някъде. Внезапно, съвсем неочаквано се показа луната. В най-високата атмосфера насам-натам пълзяха плътни мъгли, разкъсвани тук-таме от небето, където сияеше Теарджелд. Вляво под тях за секунди се мярна гигантски връх, покрит със зеленикав лед, и отново изчезна в облаците. Маскул вече се бе нагледал и желаеше въздушното пътешествие да свърши час по-скоро.
Светлината от мъжките камъни освети лицето на нова скала — огромна, назъбена и отвесна. От четирите си страни тя неусетно се разтваряше в нощта. Минавайки покрай нея, те забелязаха издаден квадратен корниз, с дълга три метра стена, затрупан с няколко сантиметра зелен сняг. Веднага зад него в скалата зееше тъмен процеп, вероятно вход на пещера.
Хонт сръчно приземи кораба на площадката. Изправи се и свали мачтите на кила и трюма. После прибра двата мъжки камъка в ръка. Лицето му беше ярко осветено от синьо-бялото сияние на лъчите им и изглеждаше доста кисело.
— Да влизаме ли? — подвикна Маскул.
— Да. Тук живея.
— Благодарим за успешния край на опасното пътуване.
— Да, доста рисковано си беше.
Корпанг скочи на площадката и захихика глупаво.
— Нямаше нищо страшно. Съдбата ни е приготвила друго. Ти си само лодкарят, нали, Хонт?
— Нима? — възкликна Хонт и се изкикоти противно. — Мислех си, че возя хора, а не божества.
— Къде се намираме? — попита Маскул, слизайки.
Хонт още стоеше в каютата.
— В Сарклаш — втората по големина планина в страната.
— Коя е най-високата?
— Ададж. Между Сарклаш и Ададж лежи гребен, който на места е труднопроходим. В най-ниската точка по средата на гребена се намира Прохода Морнстаб за Баре. Сега вече знаете горе-долу местната география.
— Тук ли живее жената Сюленбод?
— Наблизо е — ухили се Хонт.
Той скочи от кораба и като ги избута безцеремонно, се отправи към пещерата.
Маскул го последва по петите, Корпанг — подир Маскул. Няколко каменни стъпала водеха към входа, закрит с широка животинска кожа. Домакинът я отмести и влезе, без да я задържи пред двамата мъже. Маскул нищо не каза, само я хвана и я дръпна на земята. Хонт прекрачи съборената кожа и го изгледа студено, но не продума нищо.
Озоваха се в широка правоъгълна пещера със стени, под и таван, издялани в голата скала. Точно срещу вратата, от която влязоха, имаше друга, по-малка. В пещерата беше хладно и мрачно, а между двете врати
