намирането на Оскар Делафуенте, изчезнал капитан на рибарска яхта. После ще пусна обява в „Кий Уест Ситизън“ и ще поместя съобщения в интернет със същото съдържание.
Отне й само секунда.
— Не ти пука дали ще намериш човека! Искаш само Кригър да знае, че го търсиш.
— Топло. Продължавай.
— Ще кажеш на Кригър, че си открил Делафуенте, независимо дали си успял, или не. Ще кажеш, че разполагаш с неоспорими доказателства от очевидец срещу него. Може дори да му покажеш фалшиви показания, в които Делафуенте се кълне как е чул Кригър да заплашва Бишиърс, а после го е видял да го бута, преди да го цапне по главата.
— За показанията не се сетих. Браво на теб.
— Това ли е брилянтният ти план? Да използваш себе си за стръв? Да накараш този психопат да се опита да те убие?
На лицето му цъфна усмивка, едновременно детинска и безхаберна. Като момче, което е хванало усойница и я показва на момиче с явната заблуда, че то веднага ще му се метне на врата.
— Не мога да го пипна за нито едно от двете убийства, Вик. Но мога да го сгащя при опита за трето.
— А случайно да ти е хрумвало, че Кригър може да е по-добър в извършването на убийство, отколкото ти в предотвратяването му?
— Имам едно преимущество, което Бишиърс и Лем не са имали. Ще съм трезвен и ще знам какво да очаквам.
Този път тя не се опита да смекчи думите си:
— Ти си напълно безотговорен. Още по-лошо, изобщо не те е грижа за хората, които те обичат.
— Не разбирам как можеш да го кажеш.
— Ами Боби? Ами баща ти? Ами аз? Ако пострадаш или те убие, ние какво ще правим?
— Вик, не ме е страх от Кригър. Той е страхливец, който е убил надрусана жена и пияно момче.
Бяха пети на опашката, когато отбиха, за да оставят колата на пиколото пред ресторанта. Клиентите се изливаха от вратите и задръстваха вътрешния двор. По високоговорителите отвън чуха как метрдотелът Денис обявява:
— Партито на Гросман. Стюарт Гросман. Парти за осем.
— Колкото до другото… — каза Стив.
— Кое друго?
— Съвместното съжителство. Къща срещу апартамент.
„Чакай малко — помисли си тя. — Не сме свършили с плана ти за убийство. Не можеш да минаваш на следващата тема само защото си приключил с мъжкарското излагане на фактите“.
— Готов съм на голям компромис. — Стив явно бе много горд от себе си. — Ти обичаш апартаменти. Ниски разходи за поддръжка. Заключваш и излизаш. Уважавам това. Но аз обичам къщи. Уединение. Мангови дървета в задния двор. Какво ще кажеш за къща в града?
„Това не е общуване. Това е мъжкарят пали гъсталака, изгаря земята и продължава нататък“.
— Стив, къщата в града може да почака. Не сме свършили.
Вече бяха втори на опашката за колите. Нямаше много време.
— Дори не ме попита какво е мнението ми за налудничавия ти план, който, между другото, според мен е чисто самоубийство. И какво? Темата е приключена? Сега трябва да си говорим за градска къща с жив плет от хибискус, така ли?
— Мислех си по-скоро за бугенвилия…
— Сериозно ти говоря. Наистина ми е неприятно и искам да направиш нещо по въпроса.
Очите на Стив се разшириха. Все едно го бяха цапардосали с дъска по главата. Прехапа устна за миг. По високоговорителя се чу:
— Партито на Барковиц, Джеф Барковиц. Маса за шестима.
— Добре, Вик. Виж как стоят нещата. Има трима души на света, за които ме е грижа, и то много. Трима души, които обичам с цялото си сърце. Теб, Боби и откачения ми баща. За вас бих застанал пред куршумите.
Думите му я сепнаха.
— Буквално ли имаш предвид?
Той явно се замисли за миг.
— За теб или за Боби. За стареца бих се прежалил на юмрук.
Изглеждаше искрен. Никой мъж досега не й беше казвал подобно нещо: че нейният живот е по-важен за него от собствения му.
— Има и някои други идеи, на които много държа — добави той. — Това неясно, размито нещо, което наричаме справедливост. Преди седем години наистина се издъних яко. Опитах се да осъдя собствения си клиент и сгреших. Сега ми се връща. Но поне за едно бях прав. Бил Кригър е убиец. Днес, когато бях в студиото, спомена Боби и татко. Спомена и теб, Вик.
Побиха я тръпки.
— Защо?
— Защото иска да съм наясно, че може да се добере до вас тримата.
— Отправи ли ти някакви заплахи?
— Каза, че съм му длъжник за шестте години, които е прекарал в затвора. Дошъл е да си събере дълга. Шест години не са нещо, което мога да платя с пари, така че според мен иска да ме нарани, като навреди на някого, когото обичам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. За да не тръгне след някой от вас, Вик, трябва да го накарам да тръгне след мен.
Какво можеше да каже? Наистина беше безразсъден, но безразсъдството му беше породено от любов, грижа и дълг. Това беше друг аспект на мъжкия представител на вида. Мъжът закрилник.
— Въпреки това ми е неприятно да го правиш — отвърна тя. — Ще ми обещаеш ли поне, че ще си предпазлив?
— Да. Ще ти обещая и всичко останало, което поискаш.
— Добре тогава. — Тя го дари с нежна усмивка точно когато пиколото отвори вратата. — Обещай да се държиш мило с майка ми тази вечер.
13
Кралицата и Пиратът
— Чудесно изглеждаш, Айрини — каза Стив възможно най-вежливо.
— Благодаря, Стивън — отвърна Айрини Лорд с усмивка, чуплива като ледена висулка.
— А роклята! — Стив подсвирна. — Направо нямам думи!
— Ти да нямаш думи?
— Защо да не поръчаме? — намеси се Виктория. Стив беше на третата текила и нямаше желание да го гледа как лее цинични рими, един от дразнещите му навици, когато си пийнеше.
— Ярка, Айрини — реши Стив след миг колебание. — Роклята ти е много ярка.
Беше дълга до глезените, цялата от тюркоазен шифон и коприна. Малко прекалено официална за ресторанта на Джо според Виктория.
— Мислех, че ще ходим в клуба — отвърна Айрини с разочарован тон. — Затова съм с нея.
— И не се смея — добави веднага Стив и пресуши чашата си с „Чианко Бланко“.
— От твоя гардероб човек никога не би предположил, че обръщаш такова внимание на модата — отвърна Айрини. Усмивката й беше като вечно замръзнала на устните.
Виктория направи повторен опит.
— Господин Дрейк, готов ли сте да поръчате?
— Наричай ме Карл — отвърна достопочтеният мъж. Шумно рекламираният нов любовник. Четирийсет и пет, най-много, с лъскава тъмна коса, леко посребрена по слепоочията. Лицето малко прекалено загоряло, усмивката е прекалено широка. Носеше син блейзър със златни копчета, синя раирана риза и раирана вратовръзка. Имаше добре поддържани мустаци — една идея по-тъмни от косата. Виктория реши, че може да са боядисани, и се опита да не ги зяпа. Говореше с лек британски акцент, както правеха понякога
