американците, живели известно време в Обединеното кралство. Като цяло създаваше впечатление на преуспял инвестиционен банкер и джентълмен, изключително подходящ за антураж в операта или кънтри клуба.
— Мога ли да вдигна тост? — попита Дрейк.
— Разбира се, Карл — отвърна Айрини. — Вероятно след още едно-две питиета няма да чувам цялата врява тук. — Махна към изгладнелите орди.
— Разпусни малко, Айрини. В „Джо“ сме. Център на кулинарна вселена — скочи Стив в защита на любимия си ресторант.
— Рибен ресторант — намръщи се тя. — Пълен с потни туристи. — Отново махна пренебрежително към една маса за десетима. Почернели лица, хавайски ризи още с гънките от куфарите. — Какво има там, събрание на ортодонтите ли?
— Това етническа забележка ли е, Айрини? — изстреля в отговор Стив.
— Моля?
— Ортодонти синоним на евреи ли е? Така ли е, Айрини? Масата с израилтяни обижда ли те?
— О, за Бога!
Не пак с това, помисли си Виктория. За непрактикуващ евреин Стив можеше да стане изключително докачлив на тема подмятания на етническа основа, истински или въображаеми.
Кралицата сведе поглед към Стив.
— Нямам представа дали тези шумни мъже с омазани със сос лица са евреи. Не знаех, че повечето ортодонти са евреи. — Дари го с пресилена зъбата усмивка. — Никога не съм имала нужда от услугите на ортодонт, благодаря ти много.
Истина беше, помисли си Виктория. Но по-късно беше кипяла изумително скъпа периодонтна работа и съвършената усмивка на майка й сега проблясваше с два реда искрящо бели облечени зъби.
— Тост? — опита отново Дрейк. Вдигна джина с тоник и принуди и останалите да се присъединят към него. — За прекрасната Айрини, искрящ диамант в света на стъкълцата, комета в галактика от угаснали астероиди, жена с маниери и финес…
— И аз ходя на фитнес — прекъсна го Стив.
— Моля? Не ви разбрах.
— Каза, че Айрини имала фитнес.
— Финес. Казах, че е жена с маниери и финес.
— Стивън, вече ми се иска да не те бяха пускали толкова бързо от затвора.
— Затвора? — повтори Дрейк. Имаше сащисания вид на човек, който най-неочаквано се е събудил насред клетката с маймуните в зоопарка.
— Стивън прекарва повече време зад решетките, отколкото клиентите му. Нали, скъпи?
— Това е комплимент за един адвокат — отвърна Стив. — Благодаря ти, Айрини.
Дрейк хвърли един бърз поглед около масата.
— Може би трябва да довърша тоста си…
Като въртеше диамантената си обица между палеца и показалеца, Айрини кокетно врътна глава.
— Да, Карл, довърши го. Обичам мъжете, които умеят да си служат с думите. Което ми напомни нещо. Стивън, чух те по радиото днес. Наистина чудно, че адвокат с твоя опит може толкова да се смути.
— Майко, можем ли да обявим примирие? — Виктория реши да се намеси, преди героинята от първата част да атакува героя от втората част с някоя извита рачешка щипка. Стив вече беше нарушил обещанието си да се държи мило, а и майка й не се стараеше кой знае колко. — Не може ли поне на рождения ти ден да се позабавляваме, без да се карате?
— Да, скъпа. Нека се позабавляваме в любимия шумен ресторант на Стивън. — Тя огледа гостите, които можеха да са ортодоксални евреи ортодонти или убедени брокери протестанти, но които несъмнено вдигаха страшна врява. Един огромен мъж с яркожълти бермуди хвърляше рачешки щипки през масата и те дрънкаха в една метална купа. Приятелите му ръкопляскаха и викаха всеки път, когато улучеше.
— Ако зависеше от мен — продължи Кралицата, — щяхме да идем в клуба.
— Ако зависеше от теб — контраатакува Стив, — клубът ти нямаше да приема хората от моето племе за членове.
— О, това са пълни глупости — възмути се Айрини. — Счетоводителят ми е евреин. Фризьорът ми е евреин. Всичките ми лекари са евреи.
— Да. Да. Да.
— Вярно е. Да не мислиш, че ще ида в някоя „медико клиника“ в Малка Хавана?
Дрейк отчаяно чукна с лъжицата по чашата си с вода и се прокашля.
— Тост за Айрини. Нека този рожден ден да бъде по-хубав от всички предишни.
— Всичките ли? — заяде се Стив. — Че откъде може да ги помни всичките?
— За Айрини! — повтори Дрейк, после удари една здрава глътка джин с тоник.
— Честит рожден ден, майко! — Виктория отпи от „Маргаритата“ си и погледна Стив. Искаше да му каже само едно: „Дръж се прилично!“
— Ода! — Стив пресуши текилата си и изрецитира: — Прекрасната Айрини…
— Стив! — предупреди го Виктория.
— … с очи искрящо сини и маниери фини, налива се с мартини.
Разсмя се на собствената си шега, солово, тъй като никой друг не се присъедини.
— Боби го съчини в твоя чест, Айрини.
— Колко мило от страна на детето — отвърна Кралицата; усмивката й вече беше направо циментирана.
Стив махна на келнера да напълни пак чашите и Виктория усети как започва да я обзема паника. Беше се надявала да удържи нещата в рамките на добрия тон поне до лимоновия пай.
— Стив, сигурен ли си, че искаш още едно, преди да поръчаме?
— Стига, Вик. Познаваш ме. Аз съм наполовина ирландец, наполовина евреин: първо се напивам, а после се чувствам виновен.
— Две лъжи в едно изречение — отвърна тя. — Не си наполовина ирландец и никога не се чувстваш виновен за нищо.
Виктория се чувстваше като рефер.
В единия ъгъл високият метър и осемдесет осемдесеткилограмов крадец на начални удари от университета в Маями и магистър по право от нелегитимния факултет в Кий Уест, Устата на Юга (точно така) — Стив Соломон Гадняра!
В другия ъгъл високата метър шейсет и пет на обувки с високи токчета „Прада“ петдесет и осем килограмова (нето, след липосукцията и силиконовите имплантанти) жена, известна едновременно с висшата си мода и собствената си висота — Айрини Кралицата!
Стив, от една страна, сипеше догми за онеправданите, опълчваше се срещу системата, материализма и републиканците. А майка й, от друга, веднъж беше отбелязала:
— Диамантите не са най-добрите приятели на момичетата, скъпа. Разнообразен портфейл с ценни, непрекъснато покачващи се акции е много по-дружелюбно нещо.
Авоарите на майка й не бяха толкова бляскави, колкото предполагаха думите й. След самоубийството на бащата на Виктория Айрини трябваше сама да се грижи за себе си. И известно време се грижеше добре, прикрепваше се — като риба-прилепало към акула — към много на брой изключително богати мъже. Пътуваше с частни самолети, участваше в борсови съвети и имаше доста диаманти. Но така и не се сдоби със статуса, който желаеше и който според нея й се полагаше. Напоследък, Виктория много добре го знаеше, майка й усещаше, че пясъкът изтича от стъклото. Богатите мъже хвърляха мрежите си за по-млади и по- наперени рибки. Може би затова Карл Дрейк й се струваше толкова важен.
Платата с раци бяха отсервирани. Планините салата от зеле, украсени с резенчета домати, бяха изчезнали, купите със спанак със сметана бяха празни и шишчетата с нанизани сладки картофи бяха погълнати. Докато чакаха десерта, Кралицата изискано попи устните си със салфетката и обърна кристалносините си очи към Дрейк.
— Карл, скъпи, защо не кажеш на Виктория малката ни тайна?
