Размениха се поздрави и Кригър отправи ослепителната си усмивка към Виктория.
— Вие сигурно сте очарователната госпожица Лорд? — Премести погледа си към Кралицата. — А вие сте сестра й?
Айрини грейна.
— Всички все това казват.
— Къде? — попита Стив. — В клуба на слепите ли?
Още запознанства, ръкостискания. Кралицата каза, че слушала доктор Бил всеки ден и била съгласна с него, особено за Стив. Младата жена — племенницата Аманда — стоеше срамежливо настрани и очите й се стрелкаха из ресторанта.
Отегчена най-вероятно. Или стеснителна. Стив не можеше да каже кое от двете. Коя беше тя все пак?
— Опа! Това е моят — каза Стив и бръкна в джоба на сакото си за мобилния.
— Колко грубо — възмути се Айрини.
— Нищо не чух — каза Виктория.
— На вибрации е. — Стив отвори капака на телефона и натисна копчето. — Здрасти, Боби. Не, Мария не може да спи у нас. Защо ли? Защото майка й има автомат!
Видя, че Виктория го гледа втренчено. Имаше ли нотка на съмнение в зелените й очи? Боже, не й минаваха никакви номера.
— До скоро, хлапе! — Стив затвори телефона.
Боби не се беше обадил. Никой не беше звънял. Но Стив беше направил три снимки на Аманда, от страхотната й коса до покрития с плочки корем.
Законите на Соломон
5. Когато една жена е тиха и мълчалива, а не агресивна и свадлива, внимавай. Най-вероятно си представя банята без боксерките ти, метнати на душа.
14
Кривата пътека
Беше минала седмица след мазалото на рождения ден. Студен фронт се спускаше от Канада. Портокаловите горички на север бяха увити, за да не измръзнат. Телевизионните репортери носеха цветните си якета и предупреждаваха хората да приберат кучетата, котките и папагалите си. Още по-голям студ беше свил кантората на Соломон и Лорд.
Докато караше към офиса, Стив връщаше назад събитията от изминалата седмица. Голямото застудяване беше почнало на път към вкъщи след вечерята с Кралицата. Бяха минали покрай пристанището; яхтите бяха строени в права редица като флотата в Пърл Харбър. И изневиделица подмолна атака:
— Държа се направо отвратително с майка ми — каза Виктория.
— Не и след като разбрах, че ще забогатее.
— Обеща да бъдеш мил. После направи всичко възможно да се държиш ужасно.
„Ужасно“ беше думата за деня, реши Стив. Дума, несъмнено предадена от Кралицата на Принцесата подобно на наследствена огърлица.
— А с Карл Дрейк се държа чудовищна — продължи тя.
— „Чудовищно“ е малко пресилено, Вик.
— Добре. Невъзпитано и грубо.
— Често груб, но рядко скучен. Такъв съм аз. Колкото до Дрейк, нямам доверие на мъж с лакирани нокти и измислен акцент.
Тя го изгледа втренчено достатъчно дълго, за да се замисли за стратегическо отстъпление.
— Добре. Добре. Ако съм обидил някого, съжалявам.
Дори и половинчатото извинение не я умиротвори.
Сега обаче, седмица по-късно, очакваше двата студени фронта — канадският и епископалният — да отминат.
Караше стария мустанг сам по морската магистрала, със свален гюрук въпреки студа, слушаше как Джими Бъфет пее „Джамайка Мистайка“ и правеше повторна инвентаризация на изминалите седем дни. С Виктория бяха прекарали времето в тичане до съда и обратно, бяха подавали искове и търсили ново жилище… и не се бяха любили. Виктория не беше преспала у тях нито веднъж, истински световен рекорд по въздържание. Стив на няколко пъти подхвърли небрежно за романтична вечеря и го отрязаха три вечери поред. Виктория имаше други ангажименти: вечеря с Джаки Тътъл, пазаруване с майка си, дори ровене в законите — най-тъпото възможно извинение.
Той се обади на баща си да му прави компания, но старецът беше в Кийс и напразно се опитваше да открие изчезналия капитан Оскар Делафуенте. Стив се надяваше само Хърбърт да вдига достатъчно олелия, та мълвата да стигне до Кригър.
Тъй като се чувстваше самотен, се надяваше да прекарва повече време с Боби. Можеха да наемат автомат за бейзбол в парка и да поудрят малко топки. Но хлапето все беше заето с Мария. Момичетата все така правеха: откъсват момчетата от теб и им пречат да спортуват. Поне му беше помогнал да свали снимките на племенницата Аманда от телефона му.
— Яка мацка — заяви Боби, когато ги разпечата.
— На колко мислиш, че е?
— Стара е. На двайсет, може би.
Чак вчера Стив се опита да въвлече Виктория в разговор за Кригър и Аманда.
— Как мислиш? Племенница, приятелка или нещо друго?
— Какво значение има?
— Трябва да събера за Кригър всичко, което мога. Знанието е сила.
— А-ха.
— Стига, Вик. Моля те за помощ. Бива те да преценяваш хората. Удивително е как си подбираш съдебните заседатели.
— О, моля те. Прозрачен си.
— Нали точно това ти казвам. Разбра, че се опитвам да те лаская. Но казаното от мен си остава вярно. По-добра си при подбора на съдебни заседатели от мен. Така че кажи ми, когато гледаш Аманда, какво виждаш?
Тя въздъхна и явно се замисли.
— Горнището, с което е облечена, е конфекция от „Гап“ или „Виктория Сикретс“. Но джинсите бяха „Тру Релиджън“. Много скъпи. А обърна ли внимание на чантата й?
— Трябваше ли?
— Не знам как може да не я забележиш. С цвета на киви. Алигаторска кожа. Вероятно „Нанси Гонзалес“. Най-малко хиляда и петстотин долара.
— Познавам един човек, който ще ти донесе цял алигатор за стотачка.
— И сандалите с десетсантиметрови токчета…
— Премери ли ги?
— Мога да преценя. „Маноло Бланки“ са. Ще ти призлее, ако ти кажа колко струват.
— Много добре, Вик. Браво.
— Защо?
— Защото всички тези долари са добавена стойност към гаджето на пич с пари.
— Какво невероятно сексистко изказване. Може Аманда да си е спечелила парите. Може да е модел. Или да има клиентска карта в „Сакс“ и да ползва намаление. Или пък да работи за чичо си Бил.
— Бил Кригър има една сестра с двама сина. А самият той никога не се е женил. Няма племенница.
— Щом като вече знаеш…
— Исках да разбера ти какво си видяла. Търся начин да вляза в главата на Кригър.
— И си мислиш, че приятелката му ще ти помогне? — попита тя скептично.
