— Наистина ли не се сещаш?
— Не. Нали затова те моля да ми помогнеш.
— Ако престанеш да търсиш криволичещи пътеки, ще видиш колко е просто.
— Добре, давай. Кажи ми, преди Евърглейдс да пресъхне.
— Ти си вуйчо на Боби.
— Е, и?
— А как нарича Кригър Аманда?
— Чичо!
— Добре, то си е почти същото. Тя е била на колко, да кажем, на тринайсет, когато е била убита Нанси Лем. Дете.
Въпроси просветваха в ума му и той ги изрече на глас.
— Но защо Аманда се е нуждаела от закрила? Коя е тя всъщност? И дали Кригър казва истината?
— Сигурна съм, че ще го измислиш, Стив. — Тя махна към тротоара. — Остави ме на Линкълн Роуд.
— Какво!? Тъкмо когато почваме да разнищваме случая?
— Трябва да си купя обувки.
— Обувки ли? Стига глупости! Какво има?
— Реших да си купя обувки. Също както ти реши да откажеш прекрасен апартамент на Брикуел и красива къща в Бал Харбър.
— Значи ми се сърдиш? И затова ще си купуваш обувки?!
— Да кажем просто, че нещата са се обърнали в полза на Джими Чу.
21
Всяка жена има право на нови обувки
Виктория нямаше нужда от нови обувки. От какво се
Но „нужда“ е относително понятие, Виктория го знаеше. Може би не се нуждаеше толкова от обувки, колкото от кислород. Но точно сега трябваше да се махне от Стив за няколко часа и да помисли. Пък и пробването на „Маноло Бланик“ върху пурпурния килим беше безплатно, макар че обувките не бяха. Нямаше намерение да си купува нещо, което не може да си позволи, но защо, дяволите да го вземат, не можеше да си го позволи?
Беше ли права Джаки? Дърпаше ли я Стив назад? Не го беше казала точно така. Но нали това имаше предвид?
След като Стив я остави, Виктория тръгна на изток по Линкълн Роуд, покрай магазините и кафетата. Високи стройни млади жени седяха с бронзови от слънцето мъже, пиеха лате и пропиляваха следобеда.
„Кои са тези хора? Никога ли не работят?“
Колкото повече се замисляше за моментното състояние на връзката си със Стив, толкова повече се разстройваше. Да се преместят да живеят заедно сега й се струваше идиотска идея. Докъде щеше да доведе това? Стив дори не беше споменал за брак. Това ли искаше тя? Любовта не беше ли достатъчна за продължаването на една връзка? Трябваше ли да навлизат в битовизми?
Толкова много въпроси.
Мислите й се върнаха към къщата, която не можеха да си позволят, и обувките, които бяха безумно скъпи.
„Защо не мога да си позволя да се поглезя със страхотни италиански обувки, които струват деветстотин долара?“
Замисли се за миг. Нямаше ли конституционно право на това? Правото на жената на обувки. Ха!
Мислите й непрекъснато се връщаха към Стив. В момента той беше толкова погълнат от Кригър, че беше оставил практиката да се срине. Ключът към успеха на всяка адвокатска кантора беше кранчето да се държи отворено. Не беше достатъчно да работиш само по делата, които вече имаш. Трябваше да натискаш помпата, постоянно да водиш нови клиенти. А с какво Стив, самоназначилият се гръмовержец, си запълваше дните напоследък?
„Корал Гейбълс срещу Фиоре“. Защитаваше собственик, който, след като му бяха наредили да си окоси тревата, беше изписал „ДА ВИ ГО НАЧУКАМ“ с еднометрова трева. После идваше делото за каране в нетрезво състояние на един водач на ролба по време на хокеен мач на „Пантерите“. А, и да не забравим Шийла и Макс Минкин, които съдеха равина си, че бил закъснял за сватбата им. С тях Стив пробва един от старите си номера.
„Докарва умряло дело с противни клиенти и се опитва да ми го натресе“.
Толкова беше бясна на Стив в момента, че й се искаше да знае някоя ругатня на идиш. Онази например, дето лук ти расте от пъпа. Да, това щеше да е много гот. Но тъй като не знаеше идиш, мълчаливо прокле любимия и съдружника си на английски, като изрече най-страшната вуду клетва, която можеше да измисли:
„Скъпи Стив. Дано прекараш следобеда с Макс и Шийла Минкин“.
После тегли една майна и извади кредитната си карта „Американ Експрес“. Щеше да ги купи тия проклети обувки.
22
Мотив за убийство
Стив влезе в приемната и откри, че семейство Минкин го чака.
Мамка му! Нямаха записана среща.
„Що за шибан късмет имам?“
Сеси Сантяго, по шорти от ликра и потник като сутиен, лежеше по гръб и вдигаше щанги. Минкин пък прелистваха броеве на „Коустал Ливинг“ и „Аркитекчъръл Дайджест“ от миналата година — Стив ги бе отмъкнал от един лекарски кабинет.
— Здрасти, Макс! Здрасти, Шийла! — Стив напомпа в гласа си толкова удоволствие, колкото можеше да изимитира. — Как са любимите ми младоженци?
— Как е делото ни? — изсумтя в отговор Шийла. Макс беше забучил глава в списанието.
— Равин Финстерман не е съгласен, поне до момента. Адвокатът му е изпратил отговор на оплакването, така че делото е заведено.
„Делото е заведено“.
Опитваше се да говори като обръгнал адвокат. Мъчеше се да оправдае хонорара си. Новината, че Финстерман не се е съгласил на обезщетение, не беше чак толкова лоша. Започнеха ли да се съдят, хонорарът на Стив скачаше от една трета от обезщетението на четирийсет процента.
— За кога е насрочено делото? — настоя Шийла.
— Трябва да се предяви иск и да се съберат доказателства — отвърна Стив, мъчеше се да оправдае какъвто там хонорар щеше да има в края на избледнялата дъга. — Не е толкова просто. Адвокатът на Финстерман е повдигнал оправдателни аргументи.
— И какви са те, по дяволите?
— Обичайните. Професионален риск. Проява на небрежност. Плюс това твърди, че равинът е бил задържан от задръстване в резултат на гръмотевична буря. Твърди, че това са форсмажорни обстоятелства.
— Беше през август! Вали всеки шибан ден! — извика Шийла.
— Вероятно ще се наложи да отделя средства за наемането на експерт.
— В смисъл?
— Някой специалист по Талмуда. — Реши, че Хърбърт едва ли ще има нещо против, след като вече ходеше редовно в синагогата.
Телефонът иззвъня и Сеси вдигна.
— Соломон и Лорд. Углавни престъпление и леки провинения. Всякакви закононарушения. — Заслуша се за миг и после каза: — Шефе, за тебе е.
— А, вероятно съдия Брандис отговаря на обаждането ми. — Стив хвърли кос поглед на Сеси, за да не
