„Ох!“
— Но още не съм решила — добави тя. Спусна крака от шезлонга и се запъти към него. Походката й не беше съблазнителна. По-скоро пружинираща и атлетична, като на водачка на мажоретките, малките й гърди дори не се полюшваха. Тя се приближи до Стив, сякаш го предизвикваше и искаше да види дали ще се отмести от пътя й. Той прие предизвикателството и тя спря на десет сантиметра от него. Свали слънчевите си очила. Очите й бяха зеленикаво-жълти.
— Не знам дали ще си толкова добър с мен, колкото чичо Бил. Той винаги ме поставя на първо място. Моите удоволствия. Моите желания. Именно затова се сдоби с почетната титла.
— Наистина добър чичо — позволи си да вметне Стив.
— Чичо Бил ме обича. И то от много дълго време.
Пристъпи към него, изправи се на пръсти и леко го целуна по устните. Той ней отвърна, но не се и отдръпна.
— Но едно момиче може да има и двама чичовци — прошепна тя.
Мина покрай него — едната й гърда бръсна ръката му, — даде му възможност да я огледа още веднъж за последно отзад. И заподскача към къщата, задникът й беше вирнат и твърд. И точно над цепката на бузите имаше още една татуировка: шанжанирана медуза — красива и смъртоносна, пипалата й се спускаха надолу по двете бузи.
19
Психоопаковка
След десет минути Стив седеше в кафяв кожен стол в домашния кабинет на доктор Уилям Кригър. Подът беше от чам, стените бяха боядисани в сивкавозелен цвят, който Стив не понасяше. Веднъж беше чел, че психиатрите използвали земни цветове, за да успокояват буйните си пациенти. Но нямаше бежови стени, нито драцена в ъгъла, нито гъргорещ аквариум с риби-папагал и риби-скорпион, които да се стрелкат из коралови пещери.
Единствените лични предмети бяха няколко снимки в рамки върху ниския скрин. Кригър на моторница, спортна яхта с огромна кърма в петнайсетметровия клас. Доколкото Стив можеше да види, във водата не плуваха трупове. Имаше и няколко зърнисти фотографии, свалени от видео лента: Кригър по Си Ен Ен: разсъждава защо съпрузите убиват жените си или майки — децата си, или пък клиентите — адвокатите си.
— Видя ли Аманда на влизане? — Кригър не бе станал от стола си.
— Цялата. — Стив погледна спуснатите щори на прозорците. Вече беше сигурен, че Кригър ги е наблюдавал и е планирал всичко предварително.
— Забележителна млада жена — каза Кригър.
— Разкажи ми повече за нея.
— Тук сме да говорим за теб, Соломон. Не за нея.
— Е, ти подхвана темата.
— Ще ти кажа само това: докато бях в затвора, Аманда беше единствената, която ми пишеше, единствената, на която й пукаше за мен. И когато излязох, ме чакаше.
— Изглежда ми малка, за да е от онези откачалки, дето си падат по убийци.
— Имаш много да учиш, Соломон. И много малко време за учене. — Взе една острилка, за да подостри молива си, и продължи: — С какво да започнем? С избухливия ти нрав или мърлявата ти етика?
— Много мило, Кригър. Ти да изнасяш лекции по етика е все едно групата на Донър18 да говори за изискани маниери на масата.
— Долавям в гласа ти антагонизъм. Още ли ти е трудно да овладяваш гнева си?
— Глупости!
Кригър кръстоса крака и закрепи подвързания с кожа бележник върху коляното си. Кожена чанта, ретро вариант на някогашните докторски чанти, стоеше отворена в краката му. Ратанова маса със зелен мраморен пепелник разделяше двамата, перките на вентилатора тихо жужаха над главите им. Току-що бяха започнали, а на Стив вече му се искаше да побегне. Ако тоя тип го попиташе дали някога не му се е искало да убие баща си и да спи с майка си… ами, щеше да има още едно обвинение за побой в досието.
— Разкажи ми за детството си — каза Кригър, гласът му беше дистанциран и безстрастен. — Щастливо дете ли беше?
— Да ти го начукам, Кригър!
— Имаше ли добри взаимоотношения с баща си?
— И на теб, и на кобилата, дето си я яхнал!
Кригър почна да драска нещо в бележника си.
— Чакай да отгатна — каза Стив. — „Пациентът е необуздан, отказва да съдейства, има склонност към антисоциални прояви“.
— Дай да се разберем, Соломон. Ти не си ми пациент. Не си тук да те лекувам. Дошъл си, за да те науча как да овладяваш гнева си. Ти решаваш дали ще последваш съвета ми. В моя доклад до съда ще пише дали склонността ти към насилие е под контрол, или трябва да бъдеш затворен, тъй като представляваш опасност за обществото. Ясно?
— Да.
— Чудесно. Още ли искаш да ми го начукаш?
Стив си пое въздух и се опита да се успокои. Не вървеше по начина, по който беше планирал. Беше възнамерявал да се държи разбрано, евентуално да подхвърли някоя и друга забележка за Нанси Лем или пък за Джим Бишиърс, за да види дали Кригър ще повдигне темата за Оскар Делафуенте.
— Добре, докторе. Да започваме тогава.
Кригър бръкна в отворената чанта, извади една снимка и я плъзна по ратановата маса.
— Когато гледаш това, какво изпитваш?
Стив взе снимката и се разсмя. Беше черно-бяла, зърниста. Той стоеше в бейзболния екип на университета в Маями, без шапка. Вече я беше ударил в земята. Ръцете му бяха разперени встрани, застинали в странно положение, сякаш се канеше да полети. Лицето му беше смръщено и изражението му говореше за равни дози болка и гняв. На врата му изпъкваше вена, дебела като змия. Крещеше на рефера, лицето му беше на сантиметри от неговото.
— Финалът на Колежанските световни серии — каза Стив. — Краят на девета. Два аута. Бях на трета. Обиколката, която можеше да върже победата. Изкараха ме. Поне реферът така отсъди, но аз хванах топката. — Поклати глава. — Как мислиш, че се чувствах?
Кригър пак си записа нещо.
— Ти ми кажи.
— Бесен. Измамен. Унижен. Бесен.
— Това вече го каза.
— Наистина бях бесен, но никого не съм ударил. Запиши си го.
— Ами това?
Кригър, плъзна ксерокопие на вестникарска изрезка и Стив веднага позна репортажа от „Маями Хералд“. Заглавието беше: СЪДИЯ ПОДАВА ОСТАВКА ЗАРАДИ ОБВИНЕНИЯ В КОРУПЦИЯ. На снимката — която спечели награда, както се оказа — Хърбърт Т. Соломон носеше кашон надолу по стълбите на криминалния съд. Ясно се виждаха миниатюрни везни на справедливостта, килнати на една страна, с оплетени вериги. Изражението на Хърбърт: жалък срам.
— Баща ми в най-лошия ден от живота си. Защо ми я показваш?
— Как те кара да се чувстваш тази снимка?
— Боли. Много. Доволен ли си?
— Да анализираме болката ти. Коя беше по-силна. Да станеш за посмешище и да загубиш шампионата? Или да видиш баща ти опозорен?
— Това е лесно. Да виждам как баща ми се сгромолясва беше по-страшно.
— Защо според теб те боли толкова много, когато срамът не е твой?
— Защото обичам баща си. Това понятие ще ти е малко трудно за разбиране, нали, Кригър?
— Ами ако беше виновен? Ако баща ти беше взимал тези подкупи? Щеше ли още да го обичаш?