— Защото не пожела да платиш за стая. Докторът искаше да ме остави да преспя.
— Беше пладнешки обир.
Понякога на Боби му се искаше двамата да пораснат.
Виктория се мъчеше да реши кой от двамата е по-незрял — Стив или баща му. Ясно беше, че са еднакво заядливи и свадливи. Опита да си представи дома им в детството на Стив. Явно не особено щастлив дом. Със сигурност не и мирен.
Спомниха си още няколко момента. Хърбърт нарече Стив „неблагодарен насран задник“, а Стив го нарече „магарешки бодил, отнесен от вятъра“. После явно им омръзна и Стив се обърна към Боби:
— Още не си ми казал къде беше снощи?
— Сигурно с малката си шикса16 — отвърна Хърбърт.
— Татко! Това е обидна дума.
— Друг път!
Пак се почва, помисли си Виктория. Двамата можеха да спорят и за „Честита Ханука“.
— Шикса значи хубаво момиче — отвърна Хърбърт. — Няма нищо обидно. Колкото до малката Мис Хавана-Йерусалим, майка й е католичка, което я прави шикса.
— Значи и аз съм шикса — каза Виктория.
— По дяволите, не! Ти си еврейка пар инжекцион — разсмя се Хърбърт и удари една голяма глътка от бърбъна. — Освен ако двамата още не сте си играли на скрий салама.
— Татко, стига толкова — нареди Стив.
Хърбърт се ухили на Виктория.
— Какво ще кажеш, бубеле17? Стивън подавал ли ти е еврейската наденица? — Хърбърт се изкиска и тръгна към всекидневната, без да дочака отговора. — Не ме свързвайте с никого. Ще гледам някой филм с цици по Синемакс и после ще си дремна.
Виктория се врътна към Стив.
— Защо трябва да го дразниш?
— Мога да ти отговоря, Вик, но не съм сигурен, че ще ме разбереш.
— Пробвай, съдружнико. Завършила съм колеж и така нататък.
— Еврейска работа. Обичаме да спорим, да се оплакваме, да говорим с пълна уста. Ти си епископална. Вие обичате — знам ли — да пиете чай, да носите шлифери с карирана подплата и английската кралица.
На Виктория никак не й се понрави, че я свеждат до някакъв стереотип. Щеше да си поговори за това със Стив по-късно. Но в момента Боби беше още тук и бъркаше в плика с шоколадови сладки.
— Стив, нямаш ли да си свършиш работата като родител? — попита тя.
— Родителската работа винаги е недовършена. — Той се обърна към момчето. — Е, хлапе, прав ли беше дядо ти? С Мария ли беше снощи?
— Тук все едно е инквизицията. — Боби отлепи горната бисквита. — Не, не бях с нея. Тъпият й баща не ми дава да се виждам повече с нея.
Виктория внимателно попита:
— Боби, какво е станало?
— Нищо. Само че доктор Голдбърг смята, че съм странен. — Болката в гласа му беше ясно доловима.
— Ти да си странен? — попита Стив. — Той пък е тъп зъболекар.
Виктория разроши с ръка косата на Боби.
— Защо му е да казва такова нещо?
Боби повдигна рамене.
— По много причини, предполагам. Доктор Голдбърг вечно се заяжда с мен. Не му хареса тениската, която ми купи вуйчо Стив.
— Каква тениска?
Стив поклати глава към Боби, но детето или не го видя, или не му пукаше.
— „Ако не правим секс, терористите печелят“.
Виктория стрелна Стив с поглед. В домакинството на тримата Соломоновци, заключи тя, Стив явно беше най-инфантилният.
— А и на доктор Голдбърг никак не му харесаха стиховете, които бях написал за Мария — продължи той. — Направих анаграми от „Рубаят“ от Омар Хаям.
— Защо? Сигурно е много красиво — отвърна Виктория, опитваше се да напомпа егото на момчето.
— Доктор Голдбърг каза, че цялата поема била покварена.
— Покварена! — Стив удари по барплота.
Защо ли, почуди се Виктория, мъжете вечно трябва да хвърлят разни неща, да удрят и да вдигат шум, за да изразят недоволството си?
— А бе кой днес използва думи като „покварен“? — разбесня се Стив. — Какво още ти каза този сухар?
— Нищо. — Момчето облиза крема от още една сладка.
— Хайде, Боби. Не крий нищо от мен.
Без да вдига поглед от масата, Боби каза:
— Че съм неврастеник. И че не иска да се въртя около Мария. И ако съм си мислел, че ме харесва, жестоко съм се лъжел. Просто искала дай пиша домашните.
Стив удари с две ръце по барплота.
— Кретен! Отивам да му смажа задника!
— Това не е много умно — отвърна Виктория хладно. — Ще снабдиш Кригър с оръжие за пред съда.
— Забрави Кригър. Този идиот няма право да говори на Боби така.
— Няма нищо, вуйчо Стив.
— Друг път!
— Стив — предупреди го Виктория, — успокой се. Няма да ходиш до Голдбърг.
— Вик, това е между Боби и мен, ясно?
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо.
— Дистанция ли се опитваш да наложиш помежду ни?
— Нямам представа за какво говориш.
— Тогава ми отговори на следния въпрос. Член ли съм на това семейство, или не?
Стив се поколеба. Само за секунда. После каза:
— Разбира се, че си.
Виктория си спомни как едно старо гадже веднъж й беше казало, че я обича. Тя се беше замислила за няколко секунди — хиляда и едно, хиляда и две — и накрая беше отвърнала: „И аз те обичам“. Но ако трябва да мислиш, ами… значи чувството го няма.
— Значи не ме смяташ за член на това семейство?
— Току-що казах, че те смятам.
— Да върнем лентата назад — настоя Виктория. — Защото изглеждаше така, сякаш говориш на забавен каданс.
— Просто обичам да мисля, преди да говоря.
— Откога? Имаш проблем със сближаването, знаеш ли, Стив?
— О, за Бога! Не сменяй темата. Дай една разумна причина защо да не ида до къщата на Мирон Голдбърг и да не го извикам навън.
— Защото е незряло, незаконно и саморазрушително — отвърна Виктория. — Три причини.
Това явно го накара да млъкне. Но само за малко.
— Добре. Разбрах. Първо ще се погрижа за собствените си проблеми. Ще ида при Кригър. Ще си излекувам главата и ще сваля обвиненията. После ще ида да се видя с Мирон Голдбърг и ще го накарам учтиво, но твърдо да се извини на Боби.
— И ако не го направи? Тогава какво?
