— Какво направи, че ядоса толкова съдията? — попита Виктория.
— Нищо — отвърна Стив. — Нада. Бупкис.
— Трябва все да си направил нещо.
— Защо? — Стив се беше прибрал с надеждата да срещне утеха и подкрепа. Вместо това го подлагаха на кръстосан разпит в собствената му кухня. — Защо автоматично решаваш, че вината е моя?
— Защото имаш навика да побъркваш хората.
— Съдия Шуорц си е бил луд десетилетия наред, преди да го срещна. Можеш ли да повярваш, че трябва да ходя на сеанси при този психопат Кригър?
— Социопат — поправи го Боби. — С нарцистични наклонности и фантазии за могъщество. — Хлапето четеше психологични текстове и преглеждаше какви ли не медицински уебстраници. Поне така отговори на въпроса защо е добавил в „Букмарк“ nymphomaniacs.com. Сега, за пред възрастните, се правеше на всезнайко изпод козирката на бейзболната си шапка с надпис „Соломон и Лорд“. Стивън беше сформирал отбор в бейзболната лига на адвокатите, но тъй като беше закъсал здраво за играчи, набираше попълнения сред клиентите си. Джебчиите се оказваха отлични бейзрънъри; пешеходците, забърсани от някое такси, малко трудно се размърдваха, за да хванат топката.
Навън палмовите листа се удряха в мазилката на къщата. Вътре Стив се защитаваше от упреците, които Виктория сипеше върху него.
— Нищо лошо не съм направил — настоя Стив. — Кригър ме натопи и Пинчър е замесен.
— Защо? Какво ще спечели Пинчър?
— По-скоро може да загуби. Кригър го е заплашил, че ще направи всичко публично достояние и ще разкаже как многоуважаваният щатски прокурор е използвал опорочени доказателства, за да го осъди.
— Пинчър ли ти го каза?
— Сам се досетих. Пинчър ще се кандидатира за повторен мандат догодина. Кого би предпочел да ядоса? Адвокат или водещ на радиошоу?
— Защо толкова му се впрягаш? — Хърбърт Соломон влезе в кухнята с чаша в ръка. Ледчетата потракваха. — Изкарай терапията и обвиненията ще отпаднат.
— Не е толкова лесно, татко. Да ходя на терапия при Кригър е все едно да държа крадец в спалнята си.
Хърбърт беше напълнил чашата си с толкова много бърбън, че трябваше да сръбне от нея, за да не се разлее.
— Ами не си чеши устата със семейни тайни. Трай си, и толкова.
— Тогава ще пише в заключението си до съда, че крия налудничавите си импулси.
— Щом съдията ти е наредил да ходиш при Кригър — каза Виктория, — нямаш друг избор.
— Това е разликата между теб и мен, Вик — отвърна Стив. — Аз смятам нарежданията на съдията за препоръки.
— Това е разликата между цивилизацията и анархията. А в твоя живот цари анархия.
— Няма смисъл да се измъчваш, синко — каза Хърбърт. — Може би колкото повече време прекараш с този психиатър, толкова по-добре.
— Откъде знаеш, татко?
— Не можах да намеря ни вест, ни кост от оня капитан. Имаш нужда от нов план.
Виктория стрелна Стив с поглед. Не беше казал на баща си всичко и тя го знаеше.
— Татко, няма значение дали си намерил Делафуенте, или не. Искам просто Кригър да разбере, че го търся.
Рунтавите вежди на Хърбърт се извиха нагоре.
— Значи си пратил стареца си да гони вятъра? Страхотен син си, няма що!
— Но си прав, татко. Има полза да прекарам повече време с Кригър. И с приятелката му, ако успея да я сваря насаме.
— Още ли смяташ да я убеждаваш, че Кригър е убиец?
— Не! — Цапна се по челото, за да покаже какъв идиот е бил. Никой не се възпротиви. — Останал съм с погрешно впечатление. Мисля, че тя вече знае за миналото му.
— И на какво се основава мисълта ти? — попита Виктория.
— Кригър ми каза колко ценял качествата на Аманда. Че проявявала доста интелигентност и разбиране за възрастта си. Нещо от сорта.
— Така ли?
— С нея се чувства сигурен, тя го подкрепя. Може да й е казал за Бишиърс и Лем. Кой знае? Може би има…
— Трето убийство — продължи Виктория.
— Точно така. Ако Аманда знае тайните на Кригър и успея да направя така, че нещата между тях да се пропукат, като нищо ще ми помогне да го пипнем.
— Това „пропукване“? Как точно смяташ да го направиш?
— Не знам още, Вик. Просто импровизирам.
— Не мислиш ли, че Кригър веднага ще се досети? Той е умен.
— Да, умен е. Обаче аз да не съм тъп?
— Е, не може да се каже, че си гений, вуйчо Стив. — Боби отлепи две слепени бисквити и изстърга със зъби ваниловия пълнеж.
— Благодаря — каза Стив. — Но Кригър също има слабости. Толкова е самоуверен, че си мисли, че няма начин да го победя.
— Фантазии за могъщество — добави Боби. — Фройд е писал за тях.
— Пък ако Кригър иска да прекарваме известно време заедно, както твърди татко, няма нищо лошо.
— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.
— Фройд? — попита Стив.
Боби се намръщи.
— Ал Пачино. „Кръстникът“, втора част.
— Ти нямаш ли домашни? — попита Стив.
— Не.
— Къде беше снощи?
— Никъде.
— Физически невъзможно.
Момчето повдигна рамене, което при подрастващите беше символ на „и какво от това“ или „няма значение“, или „на кого му пука“.
— Нарушаваш вечерния час, момченце.
— Боже, тук е като в затвор.
— Остави момчето на мира — намеси се Хърбърт. — Когато с Джанис бяхте деца, аз…
— Тебе никакъв те нямаше — прекъсна го Стив.
Боби искаше да каже истината на вуйчо Стив.
„Бях с мама. Седяхме в колата й при залива и си говорихме часове“.
Но не можеше да го направи. Вуйчо Стив смяташе, че тя му влияе зле. Но тя изобщо не беше такава. Струваше му се някак объркана, сякаш се нуждаеше от Боби повече, отколкото от себе си.
„Изглежда толкова самотна, сякаш няма никой, с когото да си поговори“.
Затова Боби я слушаше как разказва как е расла в къща с болна майка и липсващ баща, дядо вечно бил някъде, а Стив все спортувал. Мама била съвсем сама, или поне така се чувствала.
Когато му разправяше за мъжа, който я качил на стоп — не си спомняше дори името му, макар че можеше и да му е баща, — Боби се мъчеше да реши дали я обича. Да, вероятно я обичаше по някакъв странен начин. Но със сигурност изпитваше съжаление към нея.
Сега слушаше как вуйчо Стив и дядо му се карат за милионен път за миналото.
— Не ми казвай, че още ми се сърдиш, задето не съм идвал на мачовете от Младежката лига — каза дядо му.
— Нито на викторините, родителските срещи или в болницата, когато ми вадиха сливиците.
— Стига си се жалвал, прекара там само няколко часа.
