стана член на „Киванис Клуб“.
Смехът на Айрини беше малко по-силен от необходимото. След три джина с тоник така става.
— Ако Принцесата искаше такъв мъж, щеше да се ожени за Брус.
Имаше предвид Брус Бигбай. Инвеститора. Производителя на авокадо. Мъжа на годината на Търговската камара.
Айрини махна за още едно питие. Но сервитьорът явно беше безработен актьор, защото позираше пред една маса с тийнейджърки по шорти и потници.
— Виктория заряза Брус заради теб — продължи Айрини. — Защо според теб го направи?
— Временна невменяемост?
— Обича те такъв, какъвто си, въпреки многото ти недостатъци. Така че да не си посмял да се променяш. Пък и няма да се получи. Ние сме такива, каквито сме. Ти, аз, Виктория. Карл. Всички. Истинската ни същност винаги излиза наяве, без значение какво правим, за да я прикрием.
— Това ли е съветът ти, Айрини? Не се променяй?
— Да. Въпреки че…
„Ето, почва се“, помисли си Стив.
— Как се казва на еврейски „пари“? — попита тя.
— На идиш — „гелт“.
Айрини му се усмихна и заприлича досущ на майка еврейка.
— Няма да е зле, Стивън, да носиш вкъщи малко повече гелт.
24
Танцувай за мен
Тъмно беше, но луната се беше изпълнила на три четвърти — беше в осмата четвърт, Боби го знаеше — така че дворът беше осветен. Мирон Голдбърг беше похарчил цяло състояние за външно осветление и къщата също беше осветена. Боби чу въртене на перки, после — вуф! Под краката му главите на пръскачките изскочиха от моравата като извънземните във „Война на световете“. Пръски намокриха голите му крака. Беше се сврял между дънера и един чепат клон на едно манго на десетина стъпки от земята.
Мангото на Мария. Усещаше сладкия аромат на плодовете, още зелени и твърди. На едно манго беше кацнала оса и мърдаше антенките си. Дали можеше и тя да го подуши? Подразни се, че не знае дали осите имат обоняние.
„Мария. Къде си?“
Докато чакаше, си шепнеше имената на храстите и цветята около къщата на семейство Голдбърг. Дори градинарят им едва ли знаеше истинското име на туфата с цветя, които приличаха на розови тромпети.
Lonicera sempervirens!
После идваше пълзящата бугенвилия, чиито цветове бяха толкова алени, че когато ги откъснеш, сокът прилича досущ на кръв.
„Мария! Къде си?“
Вятърът вдигна изпопадали листа. Боби потрепери и усети как краката му настръхват като на оскубана патица.
„Ако на някоя оскубана патица й стане студено, дали казва на дружката си: «Хей, виж как настръхнах — като човек»“.
Наближаваше полунощ. Всеки, момент щеше да се появи. Къщата на Голдбърг беше тъмна, ако не се броеше осветлението над входа, което хвърляше призрачна светлина по дърветата и храстите.
— Когато удари дванайсет, бъди там.
Така му беше казала. Сякаш щеше да закъснее. Беше на дървото поне от час и задникът го болеше — чворовете убиваха.
— Да хвърлям ли камъчета по прозореца?
— Много остаряло, Боби. Посред нощ звънни, но не казвай кой се обажда, кажи само: „Танцувай за мен“.
— Ами ако родителите ти чуят телефона?
— Ще го оставя на вибрация и ще го пъхна между краката си.
— О!
Разговорът го беше оставил почти без дъх. Сега упражни репликата си няколко пъти, опитваше се да сниши гласа си до мъжествен баритон, натъртваше първо на „танцувай“, а после на „мен“.
„Танцувай за мен“. Ударението определено беше на „мен“.
Най-готиното гадже от шести клас щеше да танцува за него. Не беше казала „гола“, но той се надяваше.
Честно беше, каза си. Беше научил Мария как да дели десетични дроби на цели числа и как да обръща простите дроби в десетични. Беше го попитала дали частното става по-малко, или по-голямо, когато делимото се умножи по десет.
Уф!
Погледна колко е часът на екрана на мобилния. О, Боже, 12:03! Натисна клавиша за бързо набиране, чу сигнала и после шепота й:
— Какво искаш?
— Танцувай за мен! — Гласът му задра, но успя да го каже.
Един от прозорците на втория етаж светна. Боби различи лампата до прозореца, вероятно на бюрото на Мария. След миг светлината придоби червеникав оттенък — сигурно беше покрила абажура с червен шал. О! Щеше да е гот.
Застана пред прозореца, силуетът й беше червеникавокафяв от лампата, и започна да танцува, размахваше ръце над главата си така, сякаш се давеше. Дори да имаше музика, той не я чуваше. Свали горнището си и се врътна настрани, циците й бяха колкото яйца.
Боби си пое дълбоко дъх и изведнъж престана да му е студено. Смени позата си, защото панталоните започнаха да го стягат. Но се появиха нови мисли, натрапчиви мисли, носеха се като река и преливаха през бента, издигнат от ума му.
„Шалът върху лампата? Памучен или полиестерен е? Дали няма да се подпали?“
Ами крушката? Надяваше се, че не е халогенна. Халогенните се нагряваха до 250 градуса по Целзий, което — пресметна го за три секунди — правеше 482 градуса по Фаренхайт.
Мария смъкна шортите си и ако се съдеше по ъгъла на лакътя, явно си бръкна между краката. Сигурен беше, че всеки момент шалът ще избухне в пламъци. Завесите, чаршафите, тапетите — всичко щеше да пламне. Щеше ли Мария изобщо да има време да избяга от стаята? Имаха ли освен електрическа и газова инсталация? Ако имаха, сто на сто имаше теч. Къщата щеше да се превърне в горящ пъкъл, и то заради него. На прозореца Мария се кълчеше и въртеше дупе. Но в ума на Боби се въртеше само една избухваща оранжева огнена топка която поглъщаше къщата и изпепеляваше Мария, майка й и баща й.
И той закрещя колкото му глас държи:
— Пожар! Пожар! Пожар!
25
Майка закрилница
Стив тичаше с все сили по Къмкуот Авеню. Зави наляво, после още веднъж наляво по Локуот. Чуваха се единствено тупкането на найковете по паважа и собственото му дишане.
Телефонното обаждане беше дошло малко след полунощ и го беше събудило насред съня, в който крадеше начален удар в Колежанските серии — вместо да бъде изваден на трета база — и съотборниците го изнасяха на ръце от стадиона.
— Ева Муньос-Голдбърг се обажда. Съпругата на доктор Мирон Голдбърг…
„Доктор. Да не би да го сбъркам с Мирон Голдбърг боклукчията“.
— Елате и си приберете откачения племенник, преди да съм извикала полиция.
О, ужас!
Стив сграбчи най-близката тениска — „Не знам перфектно идиотски, така че говорете ясно“, — нахлузи оранжеви гащета на „Ураганите“ и полетя по улицата.
