— Да, всемогъщ е — съгласи се Джанис.
— Джанис, какви са тези религиозни простотии? — попита Стив.
— „Евреи за Исус“, братчето ми. В затвора познах истинския месия.
— Не може да бъде!
— Честна дума.
Ставаше все по-откачено. Баща, който беше станал ортодоксален евреин, и сестра, превъртяла по Исус. И изведнъж долови някакво раздвижване.
— Внимавай, мамо! — извика Боби.
Мирон беше взел узито.
„Евреин зъболекар с узи!“
Освен ако пичът не беше служил в израелската армия, това си беше жива рецепта за трагедия. Мирон явно се чудеше как се държи това чудо, когато Стив бързо пристъпи към него и му заби едно дясно кроше. Юмрукът му улучи Мирон Голдбърг право в брадичката и той се стовари на земята и изпусна узито.
Стив усети пулсираща болка в китката си.
Мирон стенеше.
Джанис се надигна от Ева, която псуваше на испански.
— Добре го подреди, братче — каза. — Ей, Боби! Двамата със Стив сме страхотен тандем, нали?
— Не сме тандем. — Стив тръсна китката си, но болката не минаваше.
— Ние сме Христови воини — блажено заяви Джанис.
Мирон се изправи целият разтреперан, държеше се за челюстта. Каза нещо от рода на „шъ жъведъ шъдебно дело“.
Полицейската сирена го заглуши.
— Трябва да се разделим — каза Джанис и тръгна към пикапа.
— Чакай, сестричке. Остани за ченгетата. Може да имам нужда от свидетел на моя страна.
— Ако някой отвежда в плен, и той в плен ще отиде — каза тя безстрастно, като зомбирана евангелистка. — Защото съдът е немилостив към оногова, който не е показал милост.
— Хубава проповед. Какво означава?
Тя тръсна туловището си на шофьорската седалка на калнозеления си пикап и запали двигателя.
— Оправяй се сам, братче.
26
Наречи ме безотговорен
Виктория реши, че трябва да е едновременно деликатна и дипломатична. Можеше да каже: „Не одобрявам това, че си ударил Мирон Голдбърг“. Или може би: „За човек с висящо обвинение за побой поведението ти може да се приеме за доста неблагоразумно“.
Но накрая каза:
— Държиш се като дете! Непослушно егоистично дете.
— Стига, Вик. Опитвах се да ги помиря.
— Вероятно си виновен за нарушаване на частна собственост. И определено за нападение и побой.
— Ще се справя. Ченгетата ме разпитаха, после отидохме да пием кафе в „Криспи Крим“.
— Значи не са ти предявили обвинения?
— Още разследват.
— Трябва да говоря с доктор Голдбърг — каза тя. — Да се опитам да го убедя да не подава жалба.
— Аз трябва да го съдя. — Стив вдигна подутата си дясна ръка. — Моята китка е изкълчена.
Киснеха в задръстването на Саут Бейшор Драйв. Беше мрачна есенна сутрин. Слава богу, Стив беше вдигнал гюрука на мустанга, иначе косата й щеше да заприлича на парцал за под. Опитваха се да се придвижат до Коконът Гроув на сутринта след появата на Джанис, спипването на Боби и отърваването на ареста от Стив.
„Още един ден от сагата на семейство Соломон. Дали мястото ми е тук?“
Стив беше като акробат на трапец, който изпълнява номера си без предпазна мрежа. Рано или късно щеше да падне. Щеше ли да го хване, или той щеше да я размаже?
„Добре де, ако Стив е акробат, аз какво съм?
Момичето с трико, което язди изправящия се на задни крака слон?
Не, бедното момиче, което следва слона с метла и лопата“.
Беше взела метафората с цирка от Марвин Умника, осемдесетгодишния водач на Съдебната банда, върл почитател на Стив. Марвин веднъж й беше споделил защо следва Стив от зала в зала.
— Със Стиварино е като в цирка. Никога не знаеш дали десетина клоуни няма да се изсипят от някоя малка жълта кола.
Но съдебните изпълнения на Стив обикновено бяха планирани и имаха някакъв смисъл дори и да бяха на границата на етичността. Последните му изстъпления — нападението над Арнолд Фрескин и сега над Мирон Голдбърг — караха Виктория да си мисли, че е станал неконтролируем.
— Как е Боби? — попита тя.
— По-добре според мен. Успокои се.
— Искаш ли аз да поговоря с него? За момичетата имам предвид.
— Вече говорих. Цяла реч за това как трябва да е джентълмен и да уважава момичетата. Казах му и че съм разочарован, че не ми е казал, че наркоманката Джанис се е появила отново.
Тя го стрелна с поглед.
— Не я нарекох така де — побърза да се оправдае той. — Казах „любящата ти майка“. „Как можеш да се виждаш тайно с любящата си майка?“
— Карай по-кротко с него, Стив. Много му се насъбра.
— И на мене също.
Стив наду клаксон на един хамър, който се опитваше да запуши движението на моста Гроув Айл.
— Кретен! Мисли си, че пътят е негов, защото бронята му е голяма.
„Супер — помисли си Виктория. — Точно от това имаме нужда. Пътно произшествие“.
Стив свали прозореца от нейната страна, наведе се и изкрещя:
— Хей, ти! С голямата кола и малката пишка!
Виктория дръпна ръката му и натисна копчето, за да затвори прозореца.
— Какво ти става! Не знаеш ли, че много от шофьорите в Маями са въоръжени!
Той пусна радиото.
— Не, но съм сигурен, че ти знаеш.
— Поведението ти напоследък просто не подлежи на описание.
— Пробвай все пак.
— Като начало, си едновременно безотговорен и безразсъден.
Стив хвана някаква спортна станция; домакинът и гостът спореха дали Шакил О’Нийл е по-добър играч от Уилт Чембърлейн. Накрая постигнаха съгласие, че Уилт бил забил повече кошове и повече мацки.
— Би ли я сменил, ако обичаш? — попита Виктория.
— Харесва ми. Това ли значи да си безотговорен и безразсъден?
— Незрял.
— Милият Бигбай не слуша спортни радиостанции, нали?
— Това пък откъде го измисли? Какво общо има Брус?
— Не знам. Просто изведнъж се сетих за него.
Пред тях имаше раздвижване и те се преместиха със сантиметри покрай болница „Мърси“ по пътя към центъра. Странно, помисли си Виктория. Снощи и майка й бе споменала Брус. Виктория се оплакваше от Стив и това колко обича неприятностите. Странно, но Кралицата го беше защитила. Какво точно беше казала? Не можеше да се сети.
Стив пришпори мустанга и каза:
— Милият скучен Брус Бигбай.
„Мили Боже!“
Горе-долу по същия начин се беше изказала и Кралицата.
