Убий всички адвокати

„Стив може да те побърква, но ти го обичаш. И често казано, е много по-забавен от тъпия скучен Брус“.

— Говорил си с майка ми?

— Защо да говоря с нея? Тя ме мрази.

Виктория се пресегна и смени станцията. Прозвуча проклетата музика на Стив по „Маргаритавил“. Джими Бъфет пееше „Остарявам, но не пораствам“. Поредният химн на плажния бард във възхвала на лежерния живот.

Виктория натисна друго копче и от колоните се чу плътен мъжки глас:

— Излезе двайсет и третата допечатка на „Погрижи се за Нумеро уно“. Така че идете на сайта на доктор Бил и си поръчайте книгата още днес. С всяка покупка получавате безплатна шапка на доктор Бил с надпис „Аз съм пръв“.

— Ще го сменя — каза тя и посегна пак.

— Недей, да видим с кого ще се заяжда днес.

— А, сега, специален бонус за вас. Чували сте как доктор Бил предписва лекарство против пристрастяване, нали? Много работа. Воля. Разчиташ само на себе си. Забравяш всичко друго. Не си губиш времето да слушаш за проблемите на другите. Нашата гостенка сама си е помогнала, вие също можете. Помнете, приятели, че „аз“ започва с главно

— Какво е намислил пък сега? — попита Стив.

— Днешната ни гостенка е жена, която е обърнала живота си. Жена, която е била затънала в престъпления и наркотици и съзнателно е взела решение да по търси силата в себе си. Добре дошла на Джанис Соло мон!

— О, ужас! — Стив наби спирачки.

— Нямаше да се справя без теб, доктор Бил. Ти ме вдъхнови.

— Много мило от твоя страна, Джанис. Но ти постигна всичко сама. А сега разкажи живота си на слушателите ни: за детството в разбитото си семейство, за пропадането и наркотиците и за възстановяването ти…

— Пълни глупости! — ядоса се Стив.

— Идваш у дома, за да си върнеш сина, когото обичаш.

Думите подействаха на Стив като двоен удар — кроше с едната, кроше с другата ръка — и продължиха да отекват в главата му.

— Синът, когото обича? — изръмжа Стив. — Без малко щеше да убие Боби!

— Да си върнеш сина, който ти е бил отнет незаконно.

Стив натисна газта и направи обратен завой, гумите изсвириха.

— Какво правиш? — попита Виктория.

— Отиваме в радиото. Няма да го оставя да му се размине.

— Не можеш да играеш на негов терен. Спомни си последния път, когато излезе в ефир.

— Нямам избор. Кригър подготвя нещата за дело за попечителство. Трябва да го изоблича.

— Дразни те. Иска ти да му се нахвърлиш.

— Добре. Щом иска бой, ще си го получи. Джанис също.

„Типично за Стив — помисли тя. — Хвърля се слепешката в опасността, никога не мисли за последствията“.

Потъна в седалката, когато мустангът изсвири на завоя на Седемнайсето авеню на път към Дикси Хайуей. Стив беше прав за едно.

„Изобщо не прилича на Брус“.

Брус носеше чадър дори когато прогнозата беше за слънчево и ясно време. Стив караше сърф по време на гръмотевична буря, с мачта насочена към небето, и предизвикваше Зевс да го порази с гръмотевица.

„Точно сега милият скучен Брус щеше да ми е добре дошъл“.

По радиото Джанис се пенеше колко много й липсвал синът й, когато била в затвора, и как, сама в килията, си обещала да се изчисти, за да може да се прибере у дома и да отгледа момчето.

— Брат ми направи каквото можеше, докато ме нямаше. Но той е ерген, няма деца. А и самият той е доста незрял.

— Ева Браун сред майките критикува родителските ми способности — измърмори Стив.

— Брат ми в никакъв случай не може да направи това, което мога аз.

— Правилно. В никакъв случай не бих зарязал момчето и не бих го оставил за малко да умре от студ.

— Стив, не прави глупости, моля те!

— Аз съм майката, а нищо не може да се сравни с майчината любов.

— Няма да правя глупости — отвърна Стив.

— Толкова искам да наваксам изгубеното време.

— Но едно ще ти кажа, Вик. Ще я убия, но няма дай дам да вземе Боби.

27Убийте всички адвокати

Когато влязоха, доктор Бил тъкмо довършваше поредната реклама на един от продуктите си — колекция от седем сидита, озаглавена: „Стига сте целували задници, почнете да ги ритате“. През стъклото Стив виждаше как Кригър и Джанис, със слушалки и микрофони, взаимно си четкат еготата.

— Добре дошла отново на Джанис Соломон, една наистина смела жена, която е взела живота си в собствените си ръце — обяви Кригър. — Джанис, разкажи на слушателите ми как го направи.

— Докато седях в килията, прочетох всичките ти книги, до една — отвърна Джанис. — „Погрижи се за Нумеро уно“ ме накара да осъзная, че трябва да обичам себе си. Когато в края на краищата издигнах себе си на пиедестала — това е трета глава, — осъзнах колко много се нуждае синът ми от такъв ценен човек като мен.

— Браво, момиче! — ентусиазира се Кригър.

— Какво момиче бе? — възмути се Стив. — Социопат поздравява мъчителка на деца.

— Да се махаме оттук — каза Виктория.

— Разкажи ни за детството си, Джанис — подкани я Кригър.

— Като момиче бях скаутка и помагах доброволно в болницата. Участвах в играта „Угоди на другите“.

— Четвърта глава — каза Кригър. — Да угаждаш на другите е заблуда. Алтруизмът е за неудачниците. Да угаждаш на другите е загуба на време.

— Точно това правех. Печах сладки за инвалиди и гледах децата на бедни семейства без пари. Никога не питах вътрешното си аз. Така и не се научих да казвам: „Аз съм нумеро уно“. Така че естествено колкото повече давах, толкова повече ме използваха. Особено момчетата.

— Добродетелните хора правят само лоши неща — съгласи се Кригър. — Няма ненаказано добро.

— Така стана и с брат ми Стиви.

— Редовните слушатели си спомнят Стив Соломон, друг член на семейството с доста противоречиво минало — вметна Кригър.

— Прав си, доктор Бил.

— Е, като говорим за Мошеника — Кригър махна към стъклото, — ето го и брат ти. Влизай, Соломон. Да направим семейна сбирка.

— Не, Стив — каза Виктория. — Моля те, не го прави.

— Трябва, Вик. Вътрешното ми аз така казва.

След дванайсет минути, точно след промоцията на новата видеоигра на Кригър „Прекарай съседа“, Стив слушаше как психиатърът сам си прави четки.

— Бил съм експерт в доста дела за попечителство — каза Кригър.

„Да. Делото на покойната Нанси Лем като начало“.

— Поправи ме, ако греша, адвокате, но съдът не предпочита ли майките пред бащите, да не говорим за вуйчовците?

— Само при много малки деца — отвърна Стив. — И то не когато майката е видимо непригодна.