Убий всички адвокати

Кригър му дърпаше конците като на марионетка. Дразнеше го с Джанис и заплахите за съдебни дела за попечителство. Нищо не се беше променило. Всеки път, когато направеше крачка, оня мръсник вече беше с една пред него.

„Трябва да престана с отбраната и да започна да атакувам“.

И Боби!? Ако Виктория беше сърцето на Стив, момчето бе душата му. Беше готов на всичко за племенника си, на всякаква саможертва. Сърцето му се стопляше само като го видеше, че се усмихва. Беше имало адски малко усмивки и смях през първите няколко месеца, след като го беше взел от комуната. Полуумряло от глад, заключвано, лишено от социален контакт, момчето се беше затворило в черупката си. Стоеше с кръстосани крака в ъгъла, поклащаше се и ломотеше неразбираемо, когато изобщо говореше нещо. Сега, като го виждаше как расте и наблюдаваше с почуда как умът му съска и щрака с наелектризираща скорост… ами, в очите му напираха сълзи.

„Как можа да ме предадеш, Боби? Как можа да се срещаш тайно с жената, която обича дрогата повече от теб?“

„Ами тя ми е майка“.

Това беше оправданието на Боби. Нощта, в която удари Мирон Голдбърг, Стив отведе Боби вкъщи и му направи фрапе. Говориха си до сутринта, Боби плачеше и твърдеше, че съжалява, че не му е казал. Няколко седмици преди това, когато Джанис излязла от затвора, започнала да обикаля из квартала. Промъквала се нощно време в двора им и понякога надничала през прозореца на Боби, за да го види.

Много ясно, помисли си Стив. Дори и с изпържени от наркотици и халюциногени мозъчни клетки Джанис се беше сетила да не чука на вратата, за да прегърне малкото си братче. Киснела в парка при Морнингсайд Драйв като обикновена майка и един ден извикала Боби, докато той минавал покрай нея с колелото.

„Защо не й каза да си го начука? На пет езика“.

„Защото ми е майка“.

Стив не можеше да го разбере. Знаеше обаче, че не може да се пребори с това. Ако забранеше на Боби да вижда майка си, той щеше да излезе лошият. Двамата щяха да се срещат тайно зад гърба му и да го обърнат на игра. Каквото и да направеше, все щеше да загуби.

Светна жълто и той наду клаксона на бавареца отпред да завива наляво, та да не висим още петнайсет минути тук. Светна червено, когато Стив зави по Аугусто Стрийт и спря пред входа на прогимназия „Понсе де Леон“. Море от хлапета с шорти, тениски и раници на гърба се вливаше във входната врата.

Стив стисна рамото на Боби. Нямаше да го целуне — защото приятелите му можеше да гледат.

Боби не понечи да отвори вратата.

— Не искам да ходя на училище.

— Защо?

— Първият час е физическо, вторият е свободен, третият е обществознание. Имам разрешение за самостоятелно обучение извън училище.

— Самостоятелно обучение? За магистър ли ще учиш?

— Мога да дойде в съда с теб, ако искаш.

— Имаш ли нещо черно на бяло в подкрепа на твърденията си?

— Господи, вуйчо Стив! Не ми ли вярваш?

— Колкото ти би ми повярвал, ако ти кажа, че мога да бия Шакил О’Нийл. Казвай сега какво става?

— Трябва да се явяваш пред някакъв съдия, нали?

— Да. Многоуважаваният Алвин Елайъс Шуорц. Защо?

— Дядо казва, че обвиняемият трябва да изглежда колкото се може по-симпатичен. Затова серийните убийци водят майките си в съда.

— И?

— Мога да те направя да изглеждаш по-симпатичен. Аз съм веществено доказателство номер едно в съдебната ти стратегема.

— Що за дума е това за едно дванайсетгодишно хлапе? Стратегема?

— Нали все повтаряш: „Ако законът не работи, изработи го ти“.

— Не и в този случай. Няма да те използвам като подпиралка.

— Стига, вуйчо Стив. „Ако законът не работи, впрегни племенника си“.

Виктория крачеше напред-назад пред съдебната зала на съдия Шуорц. Беше претъпкано с обвиняеми, техните съпруги, приятелки и майки. Отегчени ченгета и мазни лихвари на гаранции, претоварени надзорници и лъжесвидетели — всички плаващи субекти на криминалната съдебна система.

Мястото й беше познато, но въпреки това се чувстваше неловко. Това беше арената на най-големия й професионален фал. Рей Пинчър, щатският прокурор, я беше уволнил в залата на съдия Гридли, само на десетина метра оттук. Спомняше си как лицето й пламна, очите й се напълниха със сълзи и противниковият адвокат — Стив Соломон Мошеника — я довърши. Кофти начало на бурната им връзка.

По коридора забързано минаха двама съдии — Станфорд Блейк и Ейми Стийл Донър. Робите им се развяваха. Тя им кимна така, както кимат адвокатите: любезно, но не фамилиарно. Негова чест и Нейна чести се усмихнаха.

Какво ли си говореха? Можеше само да предполага.

„Това е Виктория Лорд. Стив Соломон я подлъга и тя провали делото си, а накрая взе, че легна с него“.

Докато се качваше с ескалатора преди секунди, срещна шефа на Углавни престъпления. Поздравиха се. Той я попита какво я е накарало да прекоси залива. Очакваше дело за убийство може би. Финансови злоупотреби. Нещо, което да напълни касата на адвокатска кантора „Соломон и Лорд“.

Не…

„Защитавам съдружника си за повторно нападение и нанасяне на побой“.

Нищо чудно, че се чувстваше неловко. Срамът не свърши с това, че Рей Пинчър я уволни. Можеше да разчита на партньора и любовника си за постоянни прояви на унижение.

Вратата на асансьора в дъното на коридора се отвори и се появи Стив.

С Боби!

Наблюдаваше как Стив се понесе към нея, потупваше познати по гърба, поздравяваше еднакво и адвокати, и прокурори. Усмихваше се и се смееше, и крачеше бодро. Все едно се разхождаше по огряна от слънцето горска пътечка и се канеше да бере ягоди, а не да се изправи пред съда. Спря за миг да размени две приказки с Ед Шола и Боб Джоузефсбърг, двама от най-добрите адвокати в града. Искаше да им покаже, че не е в затвора и че ако имат дела или клиенти, които са им под достойнството, могат да му ги прехвърлят.

— Здрасти, Вик! — провикна се.

— Ти си здрасти. Боби, защо не си на училище?

— Това ми е училищният проект — отвърна момчето.

— Боби е стратегемата ми — каза Стив.

Тя го дари с погледа си я не ме будалкай.

— Вярно е. Боби ще седи до мен.

— Просто ме остави аз да говоря — каза тя. — От теб се иска да кажеш само…

— Невинен. Знам, знам.

— Невинен, ваша чест.

— Добре. Ти командваш. — Обърна се към Боби. — Виж, хлапе, ще седнеш до мен и ще се изправиш, когато аз стана, за да кажа, че съм невинен.

— Това ли ти е стратегемата? — попита Виктория.

— И основният момент в защитата ни. Защитавал съм Боби онази вечер, когато по невнимание съм ударил Мирон Голдбърг. Подкрепил съм Боби, сега той ще подкрепи мен. Това е посланието ни.

— Като знам как е със зрението съдия Шуорц, съмнявам се, че изобщо ще види някой от вас.

— Нищо му няма на зрението, зле е със слуха. — Стив се извърна към Боби. — И ако Негова чест пусне една пръдня петдесет децибела, да не вземеш да се смееш.

Боби се разхили.

— Така ли прави?