тъй като чичо ми знае за тяхното съществуване. Демонът всеки момент ще пристъпи нашия праг. Аз няма да дам на англичаните онова, което принадлежи единствено на Шотландия. Десените ще живеят в нашите сърца, там, където не могат да бъдат застрашени от никого.
Приближи пръчките до устните си. Докато се сбогуваше по този начин със символа на един от най- великите шотландски кланове, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й. Сред поразеното множество се понесоха въздишки на съжаление и задавени ридания.
— Прости ми, майко! — промълви младата жена. — Нека… — Гласът й секна. Сюизън събра цялата си решимост, затвори за момент очи и продължи: — Нека тази нощ да не се пролива кръв — нито шотландска, нито английска. Mo righ’s mo dhuthaich!
И хвърли десените в пламъците. Огънят изрева и захапа жертвоприношението, като поглъщаше лакомо дървото. Като че някаква гигантска ръка изтръгна сърцето от гърдите й. От всички гърла се изтръгна болезнено стенание и политна нагоре към мразовитото планинско небе. Главите бяха сведени, шапките — свалени, през изпълненото с уважение множество премина шепот.
— В името на Бога и на краля! — провикна се някой.
Думите му прозвучаха като ехо на последните слова на Сюизън — мотото на клана Лохиел Камерон.
Усети нечия длан върху ръката си и се обърна, за да види пред себе си тъжната физиономия на Флора Макайвър.
— Прекалено дълго носихте този товар, миледи — рече тя. След това извади друг десен от сандъка и погледна предизвикателно тълпата. — Ние пак си оставаме шотландци и съдбата ни е доста по-добра от тази на мнозина други. Къде ви е смелостта, момчета? Момичета?
И вярната прислужница захвърли десена в огъня.
След нея застана Нели. Мълчалива за първи път в живота си, тя също измъкна сноп пръчки и ги метна в пламъците.
Образува се опашка. Подобно на опечалени, които искат да хвърлят последен поглед върху любимия си, за момент те заставаха неподвижно пред сандъка. Някои го докосваха и минаваха нататък, други плачеха, докато съзерцаваха съдържанието му, неколцина последваха примера на Сюизън и хвърлиха на свой ред по някой десен в огъня. Дъндас също протегна ръка и когато се изправи, държеше последния останал
— Virescit vulnere virtus — разнесе се над двора гласът на Грейм.
Подържа пръчките нежно в обятията си, а след това, с мощен тласък, ги запрати в пламъците.
Тълпата изохка и заоплаква като на умряло. Сега, след като вече всички десени бяха останали в миналото, Сюизън затвори капака на празния сандък. Огънят пращеше и пукаше.
— Идват, миледи — провикна се от поста си Макаду.
Всички глави се обърнаха към портата.
Драгуните бяха пристигнали.
Младата жена се загърна с шала си и, съпроводена от Дъндас и Фъргъс, се отправи към входа. Флора Макайвър се опитваше да успокои Люси Сандърс, която бе започнала да се изнервя при вида на толкова непознати. Сюизън не смееше да си поеме въздух, докато се молеше на света Маргарита.
Замръзналите панти изскърцаха в знак на протест, когато Дъндас измъкна прътите. Масивните порти се отвориха. В двора на замъка нахлу леден вятър и раздуха огъня. Сюизън спря, дочула заплашителните звуци на дрънкащи хамути и тропот на копита.
От тъмната студена нощ започна да се материализира безкрайно, както й се стори, множество от облечени в червени униформи драгуни. Тълпата се раздвижи от неспокоен шепот. Жените се загърнаха с шаловете си, родителите придърпаха по-близо до себе си своите деца. Господарката на Роуард копнееше да зърне любимото лице на съпруга си, за да се отърси от страховете си. Огледа нашествениците и видя само един цивилен сред тях, но това бе чичо й Раби. Очите му я пронизваха. Лицето му й се стори зловеща карикатура на човека, когото някога бе обичала.
Неспособна да издържи повече на враждебния му поглед, Сюизън затърси нататък и най-после откри Майлс и Лаклан. Огледа ги тревожно, но не откри следи от нараняване или притеснение. Вдигнали гордо главите си, те изглеждаха като чужди елементи сред тази английска военна част. Лицето на съпруга й грееше от любов и увереност. От Маккензи се излъчваше типичната шотландска гордост.
Успокоена, че любимият й не е пострадал, тя обърна поглед към предводителя. Той се запъти към нея и черното перо на шлема му затанцува. Някога величественото перо бе замръзнало от студа и безвъзвратно разрушено. По краката на белия му кон бе полепнала смола и кал от преминаването през торфените блата. Животното бе свело уморено глава. От запенените му уста и ноздри се вдигаше пара.
Когато офицерът и неколцина от хората му слязоха от конете си пред своята домакиня, Раби ги последва.
— Какво искаш? — обърна се към него тя.
Лицето му се разтегна в подигравателна усмивка.
— Правосъдие, скъпа ми племеннице. Единствено правосъдие.
Сюизън се вгледа в тези познати харпъровски очи, но не почувства триумф, че го е победила, само тъга. От него се излъчваха алчност и омраза, хапливи и смразяващи като северния вятър. Той знаеше нейната тайна и бе дошъл да отнеме живота й.
— Сюизън, Сюизън — рече с престорена тежка въздишка Робърт. — Как стигна дотук?
Майлс скочи от коня си и застана до нея.
— Не го слушай, любов моя — прошепна той. — Копелето мисли да опита последния си трик. Няма от какво да се притесняваме.
В действителност гърдите на младия мъж бяха стегнати като в стоманено менгеме от страх.
Издрънка сабя. Офицерът се поклони пред господарката на замъка.
— Полковник Флечър, мадам — представи си той. — А вие сте лейди Сюизън, дъщеря на Сибийл Камерон и Едуард Харпър, нали?
Младата жена изправи гръбнак и, като се загърна с треперещи ръце още по-добре с шала си, отвърна:
— Да.
— В такъв случай ви арестувам в името на крал Джордж.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
От всички гърла зад гърба й се откъсна изумено възклицание.
Майлс прегърна покровителствено съпругата си.
— Това е оскърбление, Флечър! — заяви той. — Така ли не успя да научиш нищо в Лондон?
— Разбира се, че е научил — обади се вместо него Робърт. — Тук сме, за да видим как ще възтържествува справедливостта.
Люси Сандърс изпищя и се провикна:
— Отпратете оттук този ужасен човек! Няма да тръгна отново с него!
Кънингам впери поглед в Харпър.
— Какви лъжи си наприказвал този път?
— Лъжи ли? — отвърна с абсолютна увереност Робърт. — Мисля, че ти се лъжеш, Майлс. Говоря истината, както е длъжен да прави всеки верен поданик на краля.
— Ти не би разпознал истината дори да се облечеш в атлаз и да се разхождаш по „Флийт стрийт“ в събота следобед.
— Ах, презрян… — Робърт се овладя навреме, обърна се към офицера и рече: — Оставям се на вашите заповеди, полковник Флечър. Ако е нужно прочетете кралската заповед, но помнете думите ми: този път ще откриете онова, което търсите. Тя е предателка, създадена по мярката на камеронската си майка. А той… — И Робърт посочи към Кънингам, — той й е съучастник. Вината му е не по-малка от нейната.
Сюизън вдигна лице към любимия си. В погледа й се четеше извинение и дълбоко съжаление. Но защо?
