нарушаваше само от подрънкването на веригите и пращенето на огъня.
— Робърт Харпър е мамил тези добри шотландци и е осквернил тяхната култура. Освен това негодникът е откупил Люси Сандърс от Аксминстърската лечебница и я е представил на съпругата ми като нейна леля.
Обърна се към Сюизън, сърцето го заболя от отчаянието, изписано върху любимото лице.
— По онова време лейди Сюизън е била още дете. Повярвала е на изтъканите му от лъжи приказки и приела нещастницата в дома си. Злото обаче е още по-голямо, полковник Флечър — обърна се Майлс към офицера, — тъй като заради предателството на чичо си, моята съпруга се страхуваше, че ще ми роди ненормално дете.
— Той лъже! — изкрещя истерично Робърт. — Лудата е наистина сестра ми Ейлис Харпър.
Люси се приближи страхливо до полковника.
— Не съм му сестра, макар понякога да се чувствам съвсем объркана. В Аксминстър ще си спомнят за мен. Там се грижех за градината.
Флечър я погледна право в очите и изражението му се смекчи.
— Ще накарам този негодник да замълчи завинаги. Извинете ме, мадам.
И се отправи към Харпър. Вдигна увитата си в ръкавица ръка, сви я в юмрук и го удари с всичка сила в челюстта. Коленете на Робърт се огънаха и той се свлече на земята. Офицерът се завъртя на пети и се приближи до Майлс.
Сюизън изправи рамене и тръгна към тях. Прекрасните й сини очи гледаха тъжно. Гласът й прозвуча глухо, когато каза:
— Кълна се пред Бога — няма причина да бесите нито мен, нито съпруга ми, сър. Ако решите, може да претърсите целия замък.
Полковникът свали каската си. Погледна към сандъка, после към огъня. Най-накрая отправи взор към младата жена.
— Не, лейди Сюизън, няма да е необходимо отвърна той. — Правосъдието на негово величество във връзка с шотландските десени е извършено. — После вдигна ръка. — Шотландия изгуби достатъчно тази нощ. — След това се обърна към войника, който пазеше Майлс. — Пусни го! А железата сложи на Робърт Харпър!
От тълпата се разнесоха диви приветствия. Войниците си отдъхнаха.
В същия миг, в който оковите паднаха от китките му, Майлс протегна ръце към съпругата си. Сюизън се поколеба, в погледа й се четеше несигурност и отчаяние.
— Ела, любов моя.
Тя се хвърли в обятията му с тревожен вик.
— О, Майлс, ако знаеш само какво направих…
Полковникът се покашля нервно. Майлс вдигна очи, погледите на двамата мъже се срещнаха.
— Моите извинения на вас и на лейди Сюизън. Харпър ще бъде съден за престъпленията си. И ще получи заслуженото, мога да ви гарантирам за това, тъй като ще свидетелствам във ваша полза.
Сюизън вдигна обляното си в сълзи лице към офицера.
— Ще влезе ли в затвора?
— Да, лейди Сюизън, а може да бъде депортиран и в колониите.
— Не може да ме депортирате до колониите! — развика се Харпър, като клатеше глава и опитваше да се изправи. — Не! Сюизън! Няма да позволиш да направят това!
Към него пристъпи един от войниците. Робърт замълча.
Полковник Флечър се усмихна тъжно.
— Има ли къде… — започна неуверено той. — Някаква килия, където да затворим до утре Робърт Харпър? И ще ви помоля за малко от прословутата ви планинска гостоприемност, тъй като хората ми са измръзнали и уморени, а конете — гладни и капнали.
— Сюизън? — прошепна Майлс, отчаяно му се искаше да смекчи мъката й.
Тя вдигна очи. В тях блестеше любов, устните й колебливо се разтегнаха в усмивка.
Съпругът й усети, че кръвта му кипва.
— Ще приютим ли тези мъже и ще намерим ли килия за Робърт?
Меката й длан докосна бузата му.
— Това ще реши моят съпруг, господаря на Роуард касъл.
Безкрайна радост изпълни младия мъж. Любимата му бе като отговор на молитва, същината на вечното щастие. Усмихна се широко и, като премигна, за да удържи сълзите си, обърна глава и целуна ръката й.
— Да, полковник Флечър, в Роуард касъл приемаме английски гости.
ЕПИЛОГ
Сюизън се чувстваше напрегната като силно опъната струна на шотландска лютня. За кой ли път сплете пръсти и погледна към отворената порта на замъка.
Празна. И изпълнена с очакване.
Огледа двора. Покрай стените бяха наредени тъкачите и фермерите, изоставили временно работата си, и бъбреха възбудено. Лаклан, скромната му американска съпруга и огромното им семейство стояха, сключили молитвено ръце.
Сюизън погледна нервно вляво.
— Сибийл, по-кротко. Ще измачкаш редингота на баща си.
Десетгодишната й дъщеря, седнала в скута на Майлс, замръзна на място.
— Искам Камерон да дойде — оплака се тя.
Прозвуча тромпет. Кроткото бъбрене престана мигновено.
Сибийл изписка и плесна с ръце.
— Идват!
Майлс повдигна вежди, изпълнен с очакване, но напрежението не можеше да засенчи гордостта в топлите му кафяви очи. Пулсът на съпругата му се ускоряваше непрекъснато. Седнала с изправен гръбнак, тя отново се обърна към главния вход. Подобно на ранна утринна мъгла над езерото Лох Ейл, във въздуха бе надвиснало нетърпение.
Тогава го видя. Сина си. Камерон Кънингам.
Седнал гордо изправен на прекрасния си шотландски жребец, следващият господар на Роуард касъл премина през главната порта.
Из тълпата се понесоха женски въздишки и мъжки шепот. Сюизън се усмихна — по-голяма похвала не можеше да бъде направена на красивия й син. Широките му рамене бяха покрити с дебело палто от агнешка кожа, силните му крака бяха обути с прекрасни кожени ботуши.
— Мамо, защо Камерон не се усмихва? — попита Сибийл.
Сюизън усети, че я пробожда разочарование — мисията му се бе провалила.
Камерон бе отишъл в Лондон, за да преговаря с крал Джордж. През изминалата година синът й бе изхарчил и последния петак от своето наследство в името на Шотландия. Така че накрая се бе наложило да преговаря въоръжен единствено с неустоимата си усмивка и маниерите си на роден победител.
Докато настроението на майка му падаше, приветствените викове на планинците ставаха все по-силни. Те не бяха разбрали — засега.
Камерон насочи коня си към нея. Внезапно спря.
Множеството се раздвижи, за да му направи път.
Устата й пресъхна. Колко смел беше само! Непоколебим оптимист, Камерон бе сигурен, че ще успее да убеди краля да позволи отново на шотландците да тъкат своите карирани платове с характерни десени и да свирят на гайда. Искаше й се да се спусне към сина си, да протегне ръце и да утеши наранената му гордост. Но не го направи — младежът вече не бе чувствителния юноша. Не, бе смел и независим двайсет и една годишен мъж.
Той се изправи върху стремето и протегна и двете си ръце. Сърцето й, както обикновено, спря да бие за
