Майлс беше отраснал на улицата. Петнайсет години, изпълнени със самота и мизерия, се бе борил и проправял пътя си. Беше оцелял единствено благодарение на волята си за живот. Нежността и любовта му бяха непознати, докато един благословен ден не се бе появил Едуард Харпър. Всеки път, когато се сетеше за бащата на Сюизън, очите на младия мъж се насълзяваха и гърдите му се раздираха от болка. Мил, любящ човек, Едуард бе измъкнал момчето от калта и го бе въвел в своя свят, бе го взел под своето крило и го бе дарил със семейство. Сибийл Харпър му бе станала майка, а Сюизън — неговата малка сестричка.
— Не се страхувай да обикнеш тези две жени от рода Харпър — бе се пошегувал преди много години Едуард, когато го заведе за първи път в дома си в Абърдийн. — Макар че моята Сибийл винаги ще мисли за себе си като за Лохиел Камерон, тя е много добра съпруга. — И по Харпъровски сините му очи бяха блеснали, когато добави: — Но, благословена да е света Маргарита, момичето е взело моите очи.
Майлс спря на върха на стълбището. Тези спомени го накараха да се сети за още две шотландски очи. Мора се държеше прекалено фамилиарно и използваше свободно хапливия си език. Изглежда мислеше, че има право да му говори каквото си ще, да го гледа право в очите и да го предизвиква да се приближава все повече до нея. Въпреки принципите и вътрешното си съпротивление, Майлс възнамеряваше да приеме предизвикателството на младата жена и да разбере какво се крие зад тези дръзки очи с цвят на индиго.
Кънингам се запъти към стаята на Куксън и се опита да потуши поне временно вятърничавите си мисли. Залежаването на управителя бе утроило работата му. Два от шестте му кораба чакаха на пристанището — единият бе пристигнал от Франция, а другият — от американските колонии. Трябваше да осигури товарите за тях, тъй като всеки ден, в който престояваха на кея с празни трюмове, означаваше загуба за него. Бе забравил дори да каже на Уилям да пренесе касите с бутилки от склада в мазето, дявол да го вземе! Брендито и мадейрата му бяха нужни, за да подкупва тези тесногръди английски лордове, с тяхната благословия сключваше договорите си за пренасяне на тютюн, индиго и памук, които осигуряваха поминъка му, царски поминък.
В този момент си даде сметка, че освен всичко, неразположението на Оли им пречеше да се върнат в морето.
Отвори вратата към стаята на пострадалия. Куксън седеше в леглото си, в едната си ръка държеше огледало, а в другата — четка. Бе се отдал на едничката си суета — решеше брадата си. Гъста, бяла и безупречно подстригана, брадата достигаше до ушите и създаваше впечатление, че собственикът й непрекъснато се усмихваше.
— Тук е малко повече — подразни го Майлс и посочи край лявото му ухо.
Управителят се хвана на въдицата и започна да разучава внимателно местенцето. Младият мъж се засмя. Оли се намръщи.
— А ти си истински дявол, момчето ми. Никога не си уважавал по-възрастните от теб.
Майлс придърпа един стол до леглото и постави счетоводните книги върху завивките.
— Moi3? — попита той, преструвайки се на объркан.
— И гледам — навирил си оная си работа по-високо от кленовете в Колониите. Да не би случайно пак апетитната малка Мора да е накарала кръвта ти да заври, а?
Младият мъж погледна встрани — Оли бе прекалено проницателен.
— Така си и мислех. Защо просто не вземеш онова, което ти предлага и да приключиш с този въпрос?
— Лауданумът е разбъркал мозъка ти — отби удара Майлс. — Тя се чувства в безопасност с мен само защото Сюизън Харпър е моя заварена сестра.
— Заблуждаваш се — рече благо възрастният човек. — Откакто бащата на Сюизън те прибра в дома си, тя е слабостта на иначе грешното ти сърце.
Младият мъж се ухили широко и каза:
— Грешно ли?
— Да, грешно — отвърна гневно Куксън. — Защо иначе ще дразниш човек, заплашен от възможно най- ужасната съдба?
— Кракът ти ще се оправи, знаеш много добре това.
— Но мога да бъда повреден завинаги от тази изкуфяла Маки!
И двамата се разсмяха, както бяха правили често. Майлс знаеше, че Оли има слабост към Маки. Оли също беше наясно по този въпрос, но нито единият, нито другият би изрекъл на глас тази мисъл.
— Какво ще ми показваш? — попита Куксън.
— „Трофей“ пристигна тази сутрин, „Шотландски вятър“ — вчера.
— Мили Боже! — изруга Оли и погледна с отвращение към ранения си крак. — Няма да ни бъде леко. — Протегна напред ръка. — Подай ми книгите и започвай да диктуваш товарите. Никой никога не е успял да разчете твоите драсканици.
Когато всички цифри бяха нанесени и товарите — разпределени по складовете, Оли остави перото.
— „Шотландски вятър“ е донесъл от Франция кралски откуп бренди. Петдесет каси ще бъдат ли достатъчно убедителни… като „убеждение“?
Младият мъж се засмя.
— Да. Днес граф Ейнсбъри ще дойде на вечеря. Може би ще успеем да го убедим и да сключим договорите за доставката на тютюн за следващата година.
— А индигото и памука?
— Вече се погрижих за тях.
— Добре го даваш, момчето ми — похвали го темпераментно управителят. — Имаш подход към онези със синята кръв.
— Мисля, че това се дължи на средствата ми за убеждение, а не на прекрасната ми особа — отвърна унило Майлс.
Този път бе ред на Оли да се засмее.
— Слава Богу графът има слабост към брендито. — Хвърли поглед в счетоводната книга в скута си. — Ще има ли място в мазето за всички тези „убеждения“?
Майлс замръзна на мястото си.
— Както знаеш, не ходя в мазето.
— Тогава накарай Уилям да пренесе коняка във винарската изба — посъветва го Куксън и добави със саркастичен тон. — Така чувствителността ти няма да пострада. — Изгрухтя възмутено и прелисти следващата страница. — Както виждам, можем да приключим с товаренето на „Вятъра“ до вторник и да го пуснем да върви към Чесапийк. За „Трофея“ ще се тревожим от утре.
Младият мъж кимна.
— Ще кажа на момичето да опише инвентара щом „убеждението“ бъде прибрано на сигурно място, а след това Уилям ще може да го достави на благородните ми… приятели.
Оли вдигна изненадано вежди.
— Момичето ли?
— Да, пише и чете — Сюизън се е погрижила за това.
Куксън кръстоса ръце пред гърдите. И заяви уверено:
— Чудесна гледка — едно слабо местенце у твърд мъж като теб.
Майлс присви опасно очи.
— Играеш си с огъня, човече. Не се успокоявай с това, че кракът ти е счупен.
Оли се разсмя и протегна ръка към лулата си. Запали я и рече:
— Защо си толкова докачлив, щом стане дума за това момиче?
— Не съм докачлив.
Нима наистина чувстваше вина заради предстоящата нощ?
— О-о! — Оли изпусна от устата си безупречен кръг дим. — Тогава може би твоята любовница вече не ти обръща внимание.
Младият мъж стана и взе счетоводните книги.
— Или пък — продължи управителят, — си падаш по някоя по-дръзка, с тъмносини очи и тъмни коси?
— Престани! Не съм някое момче с жълто около устата, което се нуждае от тенденциозните ти
