Светлината от стенните свещници се отразяваше в косата му и я превръщаше в разтопено злато. Тъмнокафявото сако може би щеше да изглежда съвсем обикновено върху раменете на някой друг човек, но не и върху неговите, той не беше обикновена личност. Фино тъканият атлаз подчертаваше тъмната му кожа и стройните и същевременно — силни линии на високата му фигура. Носеше дълги до коленете панталони, както бе модата в момента, те загатваха за мъжките му атрибути, без да привличат специално вниманието върху тях. Белите чорапи не бяха украсени с панделки, а светлинките се отразяваха по елегантните златни токи на излъсканите му обувки с четвъртити носове. В епоха, когато повечето мъже се труфеха като пауни, Майлс Кънингам бе олицетворение на неизтъкваната мъжествена грация.
Той премести подноса в едната си ръка, за да затвори вратата. В този момент вдигна глава и забеляза Сюизън. Кафявите му очи я огледаха от главата до петите, после се спряха върху лицето й, което, сигурен бе в това, бе почервеняло.
— Обърни се — изкомандва тихо той, но в гласа му се долавяше усмивка.
Дланта й отказа да се подчини и да се отдели от дървения парапет. Потта измокри полирания махагон. Настойчивият му поглед сякаш я бе хипнотизирал. Трябваше да полага усилия, за да диша. Едва когато Майлс повдигна едната си вежда и я огледа отново отгоре до долу, тя възвърна самоконтрола си. Царственото му изражение и господарското поведение възпламениха гордостта й.
Ако трябваше да повдига настроението му от време на време, цената не бе чак толкова висока, тъй като в крайна сметка тя щеше да има последната дума. Сюизън се завъртя грациозно, с вид на жена, привикнала да дава заповеди, а не да ги изпълнява. Меката материя на синята й рокля прошумоля в напрегнатата тишина.
— Много добре — промърмори бавно младият мъж. — Но не слагай престилката. Харесвам роклята такава, каквато си е.
Значи той гледаше на нея като на предмет, изложен за неговото удоволствие! Гордостта й се възпламени над точката на здравия разум.
— Да, милорд — отвърна лаконично тя.
И изобрази нещо като усмивка на лицето си.
Реакцията му бе незабавна. Кожата на челото му се изпъна, чувствените му устни се извиха в ъгълчетата.
— Имаш остър език, девойче. Предупреждавам те за втори път да го поизгладиш.
Страхът и гневът се бореха за надмощие в нея. Победи гневът.
— За втори път, така ли? — попита Сюизън, като изпъна гръбнак и затвърди решителността си. — Да не би паметта да ти изневерява, тъй като аз не си спомням подобно предупреждение.
В мига, в който думите излязоха от устата й, тя съжали, че ги е изрекла. Младият мъж пред нея внезапно замръзна като статуя, а очите му я пронизваха като стрели. Със сигурност щеше да я уволни на часа заради дързостта й. И тогава нямаше да може да измъкне останалите
Той обаче не постъпи според очакванията й. Отметна назад лъвската си глава и се засмя. Чиниите върху подноса затракаха, сякаш акомпанираха на мелодичния му глас.
Ох как само кипеше вътрешно, че се бе оставила да я предизвикат така лесно. Уплашена да не би следващите думи да определят окончателно съдбата й, Сюизън стисна здраво челюсти. Когато желанието да му каже да въври по дяволите отмина, тя се обърна към стълбите. Гласът му я възпря.
— И махни това глупаво боне — рече той и се приближи до нея. — Отвратен съм от всичко, което правят жените с косите си. Проклет да съм, ако си спомням кога за последен път съм видял същество от женски пол без къдраво боне, шапка или висока напудрена перука, върху която се мъдрят лодчици, пиленца и един Господ знае още какво. — После понижи глас. — Не понасям да виждам това в дома си, нито на моите момичета.
Въпреки собственическата му забележка и несъгласието си, младата жена не се сдържа и се засмя на описанието му за модните тенденции на деня. Той отвърна с онзи дълбок и така добре познат смях, който я смущаваше толкова много. Поклати глава, за да прогони доброто си настроение, и заслиза по стълбите. Той направи същото, но благодарение на големите си крачки скоро я надмина.
Преди да достигнат площадката между етажите, Майлс вдигна поглед към нея.
— Ако обичате, бихте ли се раздвижили малко, за да вървите с мен, или ще трябва да сляза по стълбите като младоженец? — Отмести леко вляво подноса и сведе очи към дългите си крака. — Струва ми се, че не съм създаден за подобна стъпка — добави шеговито той.
Сюизън потисна смеха, породен от картинката, която представляваше човекът пред нея. Сресан безупречно и облечен във вечерно облекло, но с глупава усмивка на лице. А подносът с мръсни чинии в ръцете му направо щеше да я накара да се задуши от потискания смях. Младият мъж погледна стеснително към товара си.
— Няма съмнение — ако графът ме видеше сега, утре щях да се превърна в посмешище за цял Лондон.
Неспособна да даде задоволителен отговор, Сюизън протегна ръце и рече:
— Тогава го дайте на мен, тъй като аз няма какво да губя… а и не можем да позволим да обиждате благородниците, нали така, сър?
Той понечи да й подаде таблата, но в последния момент я отдръпна и заяви:
— Първо бонето, девойче, ако обичаш.
Тонът му бе толкова нежен, че младата жена развърза бонето, което го възмущаваше, и го натъпка в джоба си. Майлс се усмихна и й предостави подноса.
Слязоха останалите стъпала в мълчание, докато той не се обади:
— Досега не съм те виждал с тази рокля.
— Пазех я за по-особен случай.
— И тази нощ е точно такъв случай, струва ми се. Да не би ти да си я ушила?
— Не, сър. Главната шивачка в Роуард ми я направи.
— Златоустата Нели ли?
— Да — усмихна се младата жена.
Отново настъпи мълчание, докато прекосяваха вестибюла на път към кухнята.
— Чудя се защо не те видях, когато посетих замъка — попита след малко Майлс.
Подготвена за подобен въпрос, Сюизън отвърна уверено:
— Бях извън него заедно с лейди Сюизън.
Той се обърна, така че погледите им се срещнаха.
— За да събирате корени и морски таралежи, за да ги използвате за боядисване. Поне така ми казаха.
Очите му се преместиха върху косите й.
— Лишеи — поправи го тя, като същевременно се питаше дали кокът й не се е изкривил. — Трябва да привършим с тяхното събиране преди настъпването на зимата, за да имаме достатъчно боя за платовете.
— И това ли беше твоето задължение — да боядисваш платовете?
Напълно наясно по темата, младата жена отвърна:
— Някои дни — да. По принцип обаче си поделяхме работата. Така е по-приятно.
Събеседникът й сякаш размишляваше на глас, когато каза:
— Може би проблемът с роуардското платно се крие именно тук.
— Проблемът ли? — попита Сюизън, чувствителна към всяка критика, свързана с нейното производство.
— Просто си говорех — поклати леко глава той и, преди да успее да го попита още нещо, добави: — Като те слушам, оставам с впечатлението, че Шотландия ти липсва.
Заля я вълна от носталгия, но тя не се поддаде на болката, а се усмихна и излъга:
— С всичко, което има да се види и направи тук? Не, Пъруикшир не ми липсва, не и когато имам да свърша толкова неща в Лондон.
Младият мъж спря пред кухнята и й направи път да мине първа.
— В такъв случай възнамеряваш ли да се върнеш там някой ден? В Пъруикшир?
