пристъпът бе преминал напълно.
Младата жена се запъти към градината. Дъндас я следваше по петите.
— Какво го е причинило? Или трябва да питам Нели?
— Нищо няма да научите от Нели по този въпрос — отвърна той. — Тя също не знае за пристъпа.
Подобна тайнственост я изненада.
— Но ти знаеш.
— Да. Виновникът е Бартоломю Уикс, човекът на чичо ви. Той ухажвал дъщерята на сарача, а Ейлис точно се грижела за гроба на майка ви. Джени и Уикс се приближили и щом само го видяла, Ейлис получила силен пристъп от страх.
— Джени знае добре, че не трябва да позволява на непознати хора да се доближават до Ейлис. Всички го знаят.
— Казва, че грешката не била нейна. Двамата с Бартоломю просто се разхождали в гората край гробището.
— А чичо Раби му дава добри пари, за да поправи замъка. Така и не разбрах защо ни изпрати такъв мързеливец.
Сюизън си представи бедната Ейлис, разтреперана от страх, нещо, което й се случваше често в присъствието на мъже. Проклети да са мъжете и долните им намерения!
— Ще отида да я видя.
— Добре, миледи. Ако не съблече скоро това палто, ще припадне от горещина. — Помаха й за довиждане, но в последния момент се сети още нещо. — Ще искате ли огън за празника?
Младата жена огледа небето, след това се захвана да изучава хоризонта.
— Тази година е много горещо, струва ми се, за да можем да си позволим нещо повече от съвсем малък огън. — Потупа го по дланта и додаде: — Чака те дълъг път до дома на мисис Маккормик.
Той кимна.
— Мисля да взема Макаду и Фъргъс.
— А Сорча?
Ченето на Грейм увисна. Едва когато Сюизън се засмя, отговори:
— Тази беладжийка трябва да си получи заслуженото — както и майка й, дето си пъха носа навсякъде. Само почакайте и ще видите.
Младата жена се усмихна. Дъндас бе един от най-добрите хора на света. И никога нямаше да я предаде. Когато заобиколи южната куличка на замъка и отмина кухнята, махна на Флора Макайвър, която работеше в зеленчуковата градина. Малко по-нататък спря под едно дърво, за да се възхити на пищните малинови храсти, чийто плод вече бе напълно обран. Точно преди да влезе във великолепната градина на Ейлис, видя леля си, загърната в дебело палто, да се труди над редичка разсад.
Усмивката на Сюизън угасна.
Крехка, подобна на дете, Ейлис погледна нервно към мястото, където допреди малко бе стоял Грейм, а след това — към племенницата си. Покритите й с ръкавици ръце белеха тънките кафяви ципици на една луковица на лале и пластовете пръст по нея. Когато младата жена се приближи до леля си, оранжевата луковица бе напълно оголена. Сюизън знаеше, че болната често се чувства точно толкова разголена и уязвима, колкото луковицата.
— Добро утро, лельо Ейлис — поздрави я младата жена и посегна към луковицата.
Погледът на светлосините очи се фокусира с усилие и миг по-късно Ейлис пусна луковицата.
— Горкичките ще измръзнат, ако не ги извадя преди падането на снега.
— Недей да слушаш мисис Пийви, скъпа — взе шала от раменете й Сюизън. — Нели каза, че днес ще бъде топло.
— Нели ли каза така? — попита болната и в очите й проблесна надежда.
— Да, точно така — отвърна с привидна невъзмутимост племенницата й. — Готова съм да се закълна, че вече е по-топло.
По челото на по-възрастната жена избиха капки пот. Тя погледна към редицата царевица, чиито златни кочани се полюшваха от вятъра.
— Те ми казаха, че скоро ще замръзне.
— Кой ти го каза?
Ейлис завъртя нервно очи. Дали пак до съзнанието й не достигаха онези гласове, които никой друг не чуваше? Тъй като мълчанието се проточи прекалено дълго, разбра, че няма да получи отговор на въпроса си. Нежната Ейлис се приютяваше от жестокостите на този свят в обърканото си съзнание.
— На кого ще повярваш, а? На някакви непознати, които се представят за ясновидци, или на нашата Нели Бърк?
— Тя е много умна — произнесе тържествено болната.
— Да, точно така. — Гласът на младата жена прозвуча безгрижно. — А днес е ден за пране. Каза, че ако искаш палтото ти да бъде почистено за зимата, трябва да й го занеса.
Леля й се колеба толкова дълго, че Сюизън се притесни да не й откаже. Тогава тя бавно съблече тежката вълнена дреха. Яркочервената й памучна рокля вече бе мокра от пот.
— Скоро ще празнуваме. Ще събереш ли малко треви за голямата зала?
Подухна вятър и Ейлис вдигна ръка към слепоочието си, за да отмести сребристите кичури от лицето си.
— Та нали аз отгледах онези червени шибои, които обичаш най-много? — Сега вече говореше нормално както всеки друг обитател на Пъруикшир. — Две големи каци все едно че пламтят с цветове, каквито никой досега не е виждал. Мисля, че заслуга затова има сянката, която им осигуряват храстите офика.
Младата жена се засмя.
— Да, твоите шибои много ми харесват. Роуина ще се погрижи да ги прибере навреме. Но аз искам повече цветя в залата.
Болната допря показалец до устата си и огледа голямата градина.
— Камбанките са много хубави, особено съчетани с бял пирен и синап за късмет и клонки офика, за да държат настрани злото. Да благодарим на свети Джордж, че времето е топло.
Градинката й бе оградена цялата с офика, жив талисман срещу злобните духове. Във всеки дом в Пъруикшир се отглеждаше офика. Разсадът от нея се поднасяше като скъп дар, а желето от плодовете й се ценеше високо. Градината на Ейлис обаче бе преувеличен пример за вярата в силата на това растение. Младата жена си помисли за нежеланите духове и мисли, които я преследваха напоследък. Охотно щеше да напълни стаята си с офика, но знаеше, че и тя нямаше да й помогне да освободи съзнанието си от спомена за Майлс.
— Би било чудесно — каза Сюизън, сигурна, че леля й поне временно се бе отървала от своите демони. — Скоро ще изнесем становете.
Ейлис кимна. По носа й се плъзнаха капки пот.
— Когато се пали огъня за изгарянето.
— Да. Поканих цял Пъруикшир да присъства на изгарянето на варелите за боядисване.
— Малко сме закъснели с процедурата тази година — смъмри я болната, а гласът й неочаквано прозвуча като на възрастен човек.
— Съвсем малко, но ще се справим.
— Но къде ще се съберем тази година?
Младата жена огледа съсредоточено леля си, като се опитваше да прецени дали днес е достатъчно разумна, за да разбере. Решила да опита реакцията й за плана на Нели, тя рече:
— Намерих си съпруг, но още не трябва да казваш на никого.
— Не! — извика Ейлис и стисна като удавник дланта на племенницата си. Светлосините й очи се изпълниха със страх, а тънката й като пергамент кожа побледня като платно. — Никой мъж няма да ти хареса, заради нещата, които ще прави с теб. Кажи му „не“. — Погледът й се преместите към офиковите храсти. — Кажи му, че си размислила и… о, мили свети Джордж, Сюизън, — продължи да нарежда тя, — кажи му, че няма… че не можеш…
Шокирана от буйната реакция на леля си, младата жена я съзерцаваше безмълвно. По време на пристъп, болната реагираше остро на всяка промяна в ежедневието си, но никога досега Сюизън не бе я
