виждала толкова развълнувана. Но откъде една стара мома можеше да познава мъжете? Думите на Дъндас, че някакъв мъж бил причинил нещастието на Ейлис, прозвучаха отново в ушите й. Както много други пъти, откакто живееше в Роуард касъл, Сюизън пожела да може да види какво става в объркания мозък на леля й.
— …ужасни, и мръсни, и болезнени — нареждаше болната. — Кажи му, че не можеш да се омъжиш за него. Ти си добра и силна, всички те слушат. Нямаш нужда от мъж.
Тревожното изражение на Ейлис внезапно изчезна. Тя се спусна към един от храстите офика, обградили градината й. С нервни движения откъсна шепа покрити с тънък восъчен слой листа от растението и хукна отново към племенницата си.
— Те ще те предпазят от него — заяви тя, докато тъпчеше плячката си по джобовете й.
Младата жена попита с умишлено решителен тон:
— Ами децата, Ейлис? Не би ли искала да гушнеш едно сладко бебенце в обятията си и да му изпееш някоя от хубавите си песни?
Болната кръстоса ръце и започна да се поклаща, сякаш люлееше бебе.
— Ейлис! — повика я тихичко племенницата й.
Ейлис вдигна широко отворените си, все още пълни със страх очи, и отвърна:
— Детенце ли? О, да, бих искала детенце.
Така, както слънцето наднича иззад тъмните облаци, в очите на Ейлис Харпър проблеснаха радост и нежност, признак за временно възвърналия се здрав разум. Крехката и деликатна Ейлис бе прогонила злите духове от душата си — поне засега.
Парата се издигаше на кълба над врящата в казана боя. Сюизън избърса чело и изпъна болезнения си гръб, но продължи да бърка червената течност. В цялото тъкачно отделение се носеше киселата миризма на мокра вълна и това не доставяше кой знае какво удоволствие на обонянието й. Следващите две седмици обещаваха да бъдат истинско мъчение за нея.
Младата жена преглътна и стисна по-здраво бъркалката. Тъй като продължаваше да й се гади, тя се опита да мисли за нещо друго. Отдавна вече не се учудваше защо познатите миризми внезапно бяха започнали да бунтуват стомаха й — вече знаеше причината.
Мислите за бебето, което носеше, неминуемо породиха спомени за Майлс Кънингам. Тъгата заседна като тежък камък в стомаха й. Представи си го как се разхожда в имението си в Корнуол, хванал за ръка жената, която обича. Очите й се замъглиха от сълзи. Спря за момент, за да ги избърше.
— Подай ми т’ва — обади се Нели и посегна към дългата бъркалка. — Порядъчно си изтощена вече, ако питаш мен.
Сюизън въздъхна, но не позволи погледът на слугинята да достигне нейния. Упорито вторачена в казана, тя предложи:
— Нека първо да видим какво става.
Нели сръчно подпря дръжката в железния ръб и повдигна долния край на бъркалката до повърхността на врящата боя.
— По дяволите! — изруга тя, тъй като не бе успяла да извади нищо с нея.
Всеки следващ неуспешен опит бе съпровождан с цветисти изрази.
— Мисли какво говориш, Нели Бърк, или ще те накарам да млъкнеш с туй тук — обади се мисис Макайвър и размаха собствената си бъркалка. — Има невинни деца край нас. Няма защо да оскверняваш мозъците им с мръсния си език.
И тя кимна към ъгъла на тъкачното, където стояха децата.
Инат до мозъка на костите си, Нели продължи в същия дух, но все пак се изказваше вече по-тихо. Мисис Макайвър измърмори нещо под носа си и отново насочи вниманието си към казана пред себе си.
Сюизън погледна към редицата варели с вряща течност, дървесината им бе обезцветена от силните бои и след днешния ден те щяха да стават само за горене. Щом привършеха с боядисването щяха да ги изпразнят и да ги изгорят. Тогава щяха да извадят становете и тъкачното щеше да се оживи от тракането на десетината кросна. Представи си яркочервените цветове, веселите райета и живите карета, които щяха да изтъкат на тях. Някои от платовете щяха да бъдат избродирани, други — декорирани с мъниста или апликации.
Нели изруга отново и Сюизън се загледа в казана. Меката вълна и памукът, които боядисваха, щяха да им осигурят добра цена на пазара. Но никога вече те нямаше да оформят милите символи на шотландската култура — специфичните карирани платове.
— Ето! Скапан кучи син с проядено от червеи сърце — заяви слугинята, вперила поглед в края на бъркалката, на която висеше димящо светлорозово валмо вълна.
— Не е достатъчно тъмно — рече строго младата жена. — Искам ги червени.
Нели се намръщи и господарката й заподозря, че възнамеряваше да оспори мнението й. Прислужницата се огледа, сякаш търсеше някой да я подкрепи. Вирнала високомерно глава, мина покрай мисис Макайвър. Никоя от другите жени не й обърна внимание, тъй като всички гледаха към вратата. Когато Нели последва примера им, ченето й увисна, бъркалката падна от ръката й и вълната се пльосна шумно обратно в казана.
— Скъпа света Ниниан, пази ни! — прошепна тя.
Изпълнена с любопитство, Сюизън проследи погледа. И сърцето й застана в гърлото.
На вратата на тъкачното, стъпил здраво върху роуардската земя, брадясал и с искрящ в кафявите му очи гняв… стоеше Майлс Кънингам.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
Очите му бяха прашни от планинските пътища, кръстът му се бе схванал, но младият мъж не обръщаше внимание на тези неудобства. Бе съсредоточил волята си върху своята цел: да намери първо Сюизън Харпър, а след това — и Мора Форбс, жената с черни коси и черно сърце. Той премигна, докато уморените му очи привикнат със слабата светлина в тъкачното отделение. Къде ли беше Сюизън?
Мъжете от конюшнята, които бе питал, го бяха упътили насам. Бе оставил там Уилям, за да задържи Мора, в случай че научи за пристигането им и се опита да избяга, докато той поздрави сестра си.
В дъното на помещението Майлс различи няколко огромни казана, под които гореше огън и над които се вдигаше пара. Край тях се движеха подобни на сенки човешки форми и той се запита дали Сюизън бе сред тях. В този момент вниманието му бе привлечено от дълги червени коси и младият мъж поклати глава, за да фокусира погледа си. Притежателката им тръгна към него, стройна и спокойна, а ярките сини и бели линии на роклята й се чупеха при всяка нейно движение. Прониза го гняв, отново не Сюизън, а някой друг щеше да го посрещне в Роуард касъл.
Привлечен от набиващия се на очи цвят на косите й, Майлс отново опита да фокусира уморените си очи. В съзнанието му изникна името Сибийл Харпър. Решил, че от изтощение започва да бълнува, той разкърши рамене и изви гръбнак.
Заинтригуван, направи крачка към жената.
Тя се движеше по особено предизвикателен начини. Всичко в нея говореше за достойнство и самоувереност. Трябва да бе някаква братовчедка с тези пламтящи Камеронски коси. Младият мъж се намръщи — все още не можеше да различи чертите й на слабата светлина. Потърка очи, но незабавно съжали, тъй като прахта започна да ги дразни още по-силно, все едно че забиваше в тях милиони миниатюрни иглички.
Огледа останалите присъстващи в стаята жени, с надеждата да зърне грозноватите черти на Сюизън Харпър. Всички те обаче бяха вперили поглед в червенокосата с раираната рокля. Усмихваха се гордо и с уважение и макар да не можеше да я види добре, той следеше напредването й просто като наблюдаваше другите. Коя ли бе тя?
Понечи да направи още една крачка, но замръзна на място.
Жената се обърна да говори с някакво златокосо дете и при това движение червените коси се
