— Ами, каквото име ти харесва, миледи, след като подобна личност не съществува — отвърна слугинята така невъзмутимо, сякаш казваше на Сорча да си избърше лицето.
— А ако Майлс дойде отново на посещение?
— Няма да посмее — заяви пренебрежително Нели. — По-скоро бих се хванала на бас, че Макайвър и Шеймъс Хей ще престанат да се джафкат заради кашата, която забъркала баба ти. А и, както сама каза, на Майлс Кънингам изобщо не му пука за теб. Освен ако не си скрила нещо.
При вида на любопитното изражение на слугинята, младата жена усети почти физическа болка в сърцето си.
— Майлс е влюбен в друга жена. Чувствата му са отдадени на онази, която е изобразена върху миниатюрата в спалнята му.
— Тогава защо да не обявим моята версия?
— Мисля, че няма причина да не го направим.
Сюизън прогони непостоянните си емоции и приглади раираната пола на роклята си.
— Отпуснах я малко. — Нели се приближи до господарката си и дръпна плата около кръста й. — Трябва да ушием нови рокли — съвсем скоро ще имаш нужда от тях.
На фона на очакващото я мрачно бъдеще, идеята да мисли за някакви си рокли, се стори комична на младата жена. Извърна се, за да прикрие горчивата си веселост.
Чу гласа на прислужницата иззад гърба си.
— По-добре си сложи и бонето — синьото, за да подхожда на райетата.
Сюизън замръзна. Припомни си всичките пъти, когато Майлс бе засягал темата за бонетата й. Спомни си и начина, по който светваха очите му, когато го предизвикваше.
— Е? — настоя слугинята. — Ще сложиш ли боне или не?
Младата жена изправи гръб и се пребори с желанието си да каже на Нели какво мисли за предложението й.
— Чудя се — продължи да говори провлачено прислужницата, докато сгъваше нощницата на господарката си, — защо този въпрос те разстройва толкова.
Сюизън си пое дълбоко въздух, изобрази най-ярката усмивка на лицето си и се обърна.
— Да крия косите си ли искаш? — Тя разтърси глава и типичните за рода Камерон пламтящи кичури се пръснаха по раменете й. — Не. Гордея се, че съм отново червенокоса.
Слугинята се намръщи, а по лицето й се изписа недоверие. Младата жена бе сигурна, че в този момент Нели преливаше от гордост. И не се излъга. Миг по-късно Нели изпухтя щастливо и рече:
— Нали ти казах: въпрос на време е да стане отново червена.
Сюизън отвори вратата.
— Да, точно така каза, Нели.
Сюизън потръпна, когато се озова в стария коридор, но щом стигна извитото във форма на спирала стълбище, което водеше от покоите й в южната кула на замъка към главната зала, топлината от камината достигна до нея.
Докато слизаше си представи как трябва да е изглеждал Роуард касъл преди векове — преди якобитите, преди възкачването на крал Джордж. Някога голямата зала била нещо като музей, посветен на прадедите й от рода Камерон. Сред портретите били окачени бойните щитове и мечове, знамената и парчета плат с характерните десени на близките на рода Камерон кланове. След битката при Кулоден обаче мародерската английска армия бе преминала през Пъруикшир като убийствена, леденостудена вихрушка.
Макар да бе родена прекалено късно, за да може да види голямата зала в тогавашния й вид, Сюизън често си бе представяла своите предци. По-светлите петна по стените доказваха, че по тях са били окачени много портрети. В мазето пък гниеха масивни парчета варосано дърво, за които знаеше, че някога са били част от техните рамки. Докосна студената каменна стена. Опита се да си представи кои от прадедите й бяха сторили същото. Прабаба й, Файона Камерон, бе минавала оттук. Дъщеря й, Маргарет, с тежка връзка ключове поклащащи се на колана й, бе правила същото. Но Сюизън нямаше как да види образите нито на скъпата Файона, нито на смелата Маргарет.
Достигналият до ушите й шум прекъсна размислите й и я накара да си спомни, че има да върши доста работи. За да не се налага да повтаря историята, която бяха измислили с Нели, щеше да изчака още две седмици. Всички щяха да дойдат за празника. Щеше да им каже наведнъж. А сега трябваше да намери Грейм Дъндас.
Стигна до голямата зала. Неколцина човека метяха и бършеха прах.
Младата слугиня, която премиташе пред камината, я поздрави:
— Добр’утро, миледи.
— Добро утро, Роуина. Виждала ли си Дъндас?
Роуина се изсмя и кафявите й очи светнаха развеселено.
— Да, ей го там, пляска по дупето малката Сорча.
Изражението на момичето напомни на младата жена за Майлс. Колко пъти се бе опивала от блясъка в погледа му? Със съзнанието, че ще се разплаче, ако продължава да съжалява за него, тя си пое дълбоко въздух и рече:
— През прозореца си я видях как се сби с Макаду. Дъндас напляска ли и него?
— О, да — отвърна Роуина и премести метлата в другата си ръка. — Той не би проявил предпочитание дори към собственото си дете. Имате ли някакви нареждания за днес, миледи?
Сюизън огледа залата. Когато привърши огледа си, заяви:
— Излъскай прозорците и внеси саксиите с шибои на Ейлис. Постави ги на первазите на прозорците и сложи нови факли по стените.
Слугинята се поклони отново.
— Да, миледи. Шибоите ще освежат залата. Да сменя ли ароматните треви?
Младата жена кимна и се приближи до столовете край камината. На пода стояха плетени кошници пълни с различни треви. Целта им беше да се преборят с мириса на застояло, който се носеше из целия Роуард касъл, независимо, че често и усърдно търкаха и чистеха стаите му. Някога ароматичните билки се пръскали по пода, но откакто по него се постилаха килими, започнали да ги поставят в рехаво оплетени кошници.
— Да, смени ги днес, а после отново преди празника. Ейлис е събрала достатъчно за цялата зима.
Когато Роуина се поклони отново и отдаде цялото си внимание на своята работа, Сюизън се приближи до вратата. Първото, което видя щом я отвори, бе Дъндас, висок колкото свещения дъб на Мърфи, поставил ръце на хълбоците си. Гледаше след Сорча, която тичаше към тъкачното отделение с такава скорост, сякаш по петите й я следваше цяла армия дяволи.
— Дъндас — повика го младата жена.
Той се обърна и тръгна към нея. Мъжествено изсеченото му лице, прорязано от голям белег — спомен от битката при Кулоден и от десницата на самия Къмбърланд, бе покрито с гъста златисточервеникава брада. Масивните рамене бяха скрити под мека ленена риза, тъкана и боядисана тук, в Роуард. Под тъмнокафявите му панталони от дебел ленен плат, също роуардско производство, изпъкваха силно развитите мускули на краката му.
Грейм Дъндас обучаваше и командваше войниците на Пъруикшир, осигуряваше защитата на замъка и се грижеше за въоръжението. Привърженик на старите шотландски обичаи, той се грижеше и за сигурността на Сюизън. Предвождаше малката група мъже, придружила младата жена до Абърдийн, а след това се разбунтува срещу желанието й да останат да я чакат там. Най-накрая й се наложи да го заплаши, че ще го върне, ако не се подчини. В повече случаи, отколкото можеше да си спомни, Дъндас я бе запазил невредима от единственото, което според него я заплашваше в Пъруикшир: Лаклан Маккензи и домогванията му към сърцето й.
Когато верният мъж се приближи достатъчно, Сюизън рече:
— Добро утро. Развърза ли вече колана?
— Да. — Усмивката му стигна до ушите. — Но за малко. Макаду вдига такъв шум, все едно че някой удря с пръчки по главата ти.
