— О, Раби! С дневен черен костюм е.
Първият импулс на Робърт бе да отиде до прозореца при спътника си, но след като бе очаквал толкова години този момент, сложи юзди на желанието си. Не бе очаквал лично посещение. Идеята обаче бе безкрайно приятна. Великолепният му план бе успял. Майлс бе мъртъв. Най-неочаквано почувства пристъп на тъга. Да планира унищожаването на Майлс бе едно, да се изправи пред свършения факт — съвсем друго. Познаваше го от години и ето, че сега той си бе отишъл завинаги. Нищо подобно нямаше да се случи, ако бе пожелал да подели с него богатството си.
— Какво има?
Гласът на Джефри се бе превърнал в нервен шепот.
— Нищо, любов моя. — Робърт изолира сантименталните си мисли за мъртвия. — Почакай Пиер да въведе Куксън, скъпи. А после ще можеш да го посрещнеш във вестибюла и лично да го съпроводиш дотук.
— Добре. — И компаньонът му се затича към вратата.
— Не толкова буйно, скъпи. И махни тази усмивка от лицето си.
— Oui, oui — побърза да отвърне Джефри и се спусна надолу по стълбата, като междувременно оправяше дантелите по ръкавите си.
Неспособен да стои на едно място, Робърт стана от стола си и започна да крачи назад-напред. От светлата просторна стая се откриваше прекрасна гледка към Сена, с увисналите отгоре й каменни мостове, по чиито брегове бяха разположени безчет сергии за книги и цветя. Мрачните учени от Rive gauche8 контрастираха рязко с купувачите с аристократичен произход от модния Rive droite9. В далечината многобройните парижки камбанарии и шпилове достигаха почти до небето.
Робърт бе заобиколен от тапицирани с брокат столове и канапета и безчет маси и масички от полиран дъб. Тази обстановка обаче щеше да изглежда посредствена в сравнение с разкоша, в който щеше да потъне в най-скоро време. Щеше да наеме най-изкусните занаятчии и декоратори. Един ден в най-близкото бъдеще по тези стени щяха да увиснат картини на най-добрите художници, по пода щяха да застелят персийски килими. В най-близко време щеше да се сдобие и с великолепно жилище в Лондон. Щеше да наследи дома на Майлс в Мейфеър.
До деня, в който морето погълна Едуард, Робърт бе живял в сянката на брат си. Вечно ги сравняваха и той вечно бе по-лошият във всяко отношение. Мразеше морето, водата. Ставаше му лошо дори само при вида на димящата вода в минералните бани. Това отвращение го бе превърнало в малкия брат, на когото не се гледаше с добро око. По право наследството от кораби трябваше да остане за него.
Сгърчи се при спомена за смазващото го неудобно положение, в което бе поставен от начина, по който го бе отхвърлил Едуард и от съжалението на Сибийл.
И тогава се бе появил Майлс Кънингам. Неопитният юноша не бе изпитал нито една от тези емоции. Нещо повече, дори не бе траурил както подобава за своя благодетел. О, не. Безочливият Майлс бе прехвърлил вещите си в очукания сандък на Едуард и бе отплавал, като бе оставил Робърт да утешава Сибийл и Сюизън. Година по-късно, след смъртта и на Сибийл, отново той трябваше да прикотка момичето. Но повече нямаше да му се наложи да го прави. Бе направил нужното, за да бъде сигурен, че тя няма да скърби за смъртта на доведения си брат. Въпреки това Робърт щеше да направи нов опит. Все щеше да изтърпи още едно пътуване до Шотландия. И без това го бе правил по веднъж всяка година през изминалото десетилетие.
Щом дочу приближаващите се стъпки, съсредоточи мислите си върху предстоящата среща. И едва не се изсмя на глас, когато зърна Куксън.
Подпрян тежко на бастуна си, с увиснал мустак, с мрачен поглед, управителят действително имаше вид на човек, изгубил най-добрия си приятел. Почувства отново угризения, но побърза да ги пропъди. Едуард го бе направил за посмешище. Робърт бе страдал мълчаливо в сянката на братовите си успехи. Но вместо най-после да стане господар на наследството след неговата смърт, той бе отхвърлен отново. Онова нагло парвеню Майлс Кънингам като червей си бе проправило път до сърцето на Едуард и бе успяло да получи в наследство богатствата на рода Харпър.
Робърт бе очаквал прекалено дълго този миг, за да позволи на някакво подобие на угризения да развали ликуването му. Сега най-после наследството на Харпърови щеше да отиде в джобовете на този, комуто се падаше по право.
— Добре дошъл, Куксън — приветства го любезно домакинът и протегна ръка. — Каква приятна изненада.
— Благодаря, мистър Харпър.
Ръката на Робърт бе отпусната и безволева като дланта на Джефри, доброжелателното му поведение — в контраст с обичайното му кисело настроение. Дори суетно поддържаната брада се стори на Оли мърлява, непривлекателна.
— Моля, заповядай, седни, за да си отпочине кракът ти — посочи към единия от диваните до прозореца Робърт. Джефри се спусна със столче за краката в ръце към посочената мебел. — Би ли налял бренди, Джефри? Струва ми се, че Куксън има нужда да пийне нещо.
Джефри забърза към барчето и сграбчи бутилката с двете си длани. Връхчето на езика му се показа измежду ярко червисаните му устни. Изглеждаше погълнат от работата си, но не отделяше поглед от госта. Брендито преля чашата, която пълнеше. Робърт затаи дъх. За Бога, ако Джефри провалеше ролята си, щеше да се наложи да свири на лютня из лондонските улици, за да се прехранва. Изгледа спътника си строго. В резултат на това Джефри бе пример за уважение и почтително отношение към по-възрастните, докато сервираше напитките.
Куксън се отпусна върху дивана и погледна отчаяно през прозореца.
— Идвам по желание на Майлс.
Робърт заликува вътрешно.
— Предполагам, че се чувства добре.
— Майлс е… е, не изпитва болка.
Думите прозвучаха като най-нежна музика за ушите на Харпър.
— Болка ли? Да не се е случило нещо?
— Да — измънка Оли и издаде напред долната си устна. — Арестуваха го за предателство.
— О, не! — изписка Джефри.
Робърт се престори на възмутен и заяви:
— Но аз не съм чул нищо за това! Защо не ме информирахте?
— Дойдох веднага след уреждането на въпроса.
Робърт се наклони към госта си.
— И за какво предателство са арестували Майлс? Та той бе истински светец. Брат ми го отгледа и възпита като истински англичанин. Освен ако… — Спря за момент и след това поде с леко назидателен тон. — Освен ако е извършил нещо противодържавно в колониите?
— Не става дума за политика. Поне не за политиката в колониите — въздъхна тежко Куксън. — Министърът на правосъдието го обвини в притежаване на
— Шотландските десени! Арестували са Майлс заради старите пръчки на Сибийл? Невъзможно. Та те вече не съществуват.
— Кажи го на драгуните, които обърнаха дома му с главата надолу.
— Драгуни ли? О! — проплака Джефри.
Робърт преливаше от щастие.
— Е, предполагам, че са се смутили доста, когато не са открили нищо.
Очите на Куксън се напълниха със сълзи.
— Казах на драгуните, че десените не са вкъщи — промълви нещастно управителят. — Но дали ще ми повярват?
И той поклати тъжно глава.
— Не се притеснявай — заяви домакинът му, като същевременно си представяше купищата пари, които вече бяха на негово разположение. — Няколко щедри подкупа там, където трябва, и Майлс ще бъде отново свободен.
