Сюизън не мелят брашно заедно.
Майлс желаеше отчаяно да повярва на тази версия. Оставаше му само да намери причината за ненадейното заминаване на Мора.
— Да, така мисля. Това е единственото обяснение, което има смисъл. — Щракна с пръсти. — Разбрала е за пристигането на Робърт, прочела е писмото му.
Беше го отворила и прочела, и съдържанието му я бе смутило. Нямаше нужда обаче да казва всичко това на Оли.
— Звучи възможно и ми се иска да вярвам, че това е истината за момичето… за двете момичета. Представяш ли си колко лоялна трябва да е Мора към Сюизън, за да дойде чак до Лондон и да поеме такъв риск! Чудя се какво още е сторила.
— Откри, че Робърт мами Сюизън с платовете й.
— Да, вярно, откри. Смело момиче, ако питаш мен. — И побърза да добави предпазливо: — Ако действително се е случило точно така.
— Представяш ли си я да мъкне сама тези десени? Доколкото си спомням всеки един тежеше около три килограма, а Сибийл имаше доста от тях.
— Как можем да разберем със сигурност?
— Отговорът на загадката е в Робърт.
Куксън направи кисела гримаса.
— Отговорът замина за Франция.
В бравата издрънка ключ. Вратата се отвори. Все още голият Майлс ококори изумено очи: пазачът пусна в помещението най-малко още десетина тъмничари в разноцветни облекла, натоварени с мебели. Само за минути голата килия се превърна в удобна за живеене стая.
— Ще донесат и леглото ти.
— Леглото ми ли?
Сърцето на младия мъж се изпълни с благодарност. Въпреки всички проблеми, струпали се напоследък върху плещите му, Оли бе помислил и за удобството.
— Е, — призна управителят, — не точно твоето легло, но все пак приличен дюшек. Ето и халата ти.
Майлс поклати глава.
— Сетил си се за всичко, както виждам.
Куксън напъха ръце в джобовете на сакото си и погледна към решетките на прозорците. Когато проговори отново, гласът му бе само един шепот, разтреперан от силни емоции.
— Не, Майлс. Забравих за Сибийл Харпър и шотландските й десени. Никога не съм предполагал, че Сюизън може да тръгне по стъпките на майка си, не и докато ти не засегна тази възможност. Забравих също така и какво алчно, отмъстително копеле е Робърт Харпър.
— Аз също.
Тъмничарят влезе отново, а подобните му на шунка ръце подръпваха колана, докато вървеше.
— Донесъх бръснача, както казахте — обърна се към Оли той, — ма мисля, чи рискувам работата си, кат’ въ оставям да го избръснете. — Огледа острието и добави подозрително: — Туй е истинско оръжие, да знайти.
Куксън пое бръснача.
— Може да го използвам срещу теб.
— Само съ опитай и шъ тъ изкормя, а червата ти шъ пръсна да ги кълват враните.
След това излая някакви заповеди на другите надзиратели и всички заедно излязоха от килията.
— Би могъл да допреш острието до гърлото ми, Оли — обади се младият мъж, — да ме обявиш за свой заложник и да се закълнеш да отмъстиш на шотландците, избили английските ти роднини при Кулоден мур. След което ще ме накараш да изляза оттук, без да отделяш бръснача от гърлото ми.
Ухилен мрачно и присвил очи, управителят процеди:
— Ако можех, щях да те измъкна. Убийствата при Кулоден мур не са нищо в сравнение с клането, което Къмбърланд организира след битката. Проклетото копеле проправя кървав път през Шотландия, като избива жени и деца. Конфискува собствеността на кланове, живели в Шотландия от времето, когато Лондон е бил римски град. А сега са ги разпръснали из цялата високопланинска страна. — Поклати тъжно глава. — Радвам се, че нямам роднини нито от едните, нито от другите.
— Боже мили, все пак си мислел за Сибийл Харпър, нали?
— Ти повдигна темата. И беше крайно време, за Бога. — Гласът му секна за миг. — Тя бе смела и любяща жена и не е редно да оставим да изгние в забвение споменът за нейните смелост и преданост.
Майлс почувства познатото жегване. Как само бе тъгувал при смъртта на Сибийл!
— Изглежда Сюизън прилича на майка си повече, отколкото мислехме. Мора я уважаваше, а хората от Пъруикшир я боготворят.
— Да, наистина боготворят момичето — отсъди мъдро Оли. — Видяхме го със собствените си очи при последното ни посещение миналата есен. Тя не им излизаше от устата: „Лейди Сюизън това, лейди Сюизън онова.“
— Така е. Нямам търпение да видя и нея, и Мора. Какво правиш?
Куксън бе заврял нос в стената, без да пуска бръснача.
— Изрязвам стрелите на рода Камерон… край името „Джейн“, издълбано от Дъдли.
— Ще те арестуват за разрушаване на правителствена собственост.
— Ще трябва да дойдат до Франция, за да ме хванат — заяви Оли, погълнат от работата си. — Имам среща с Робърт Харпър.
Почувствал се безкрайно по-добре след топлата баня и в приятната компания на Куксън, Майлс рече:
— Прав си, Куки. Докато ти лудуваш с разни самодиви в чужбина, аз ще се нося из шотландската пустош. — Тъй като познаваше добре нежеланието на Оли да пътува по суша, той додаде: — Жалко, че няма да дойдеш с мен. Може би е време да свикнеш с това. Фъргъс Маккеймс може дори да те остави да биеш на канадска борба. — Тъй като икономът не отговори, младият мъж добави: — Ще престанеш ли?
— Добре тогава. — Оли остави бръснача и се обърна. Внезапно станал сериозен, той сякаш опита да се оправдае. — Давай да започваме с бръсненето, докато тъмничарят е все още великодушно настроен.
— Не — бутна ръката му Майлс. — От години не съм си пускал брада и тази перспектива ми се струва привлекателна.
Управителят вдигна рамене.
— Както желаеш. А и щом ще ходиш в Шотландия, така по-няма да се отличаваш от косматите й обитатели.
— Точно това смятам да направя — отвърна безгрижно младият мъж, но веднага след това сподели най-големите си опасения. — Оли, ако нещата не се развият така, както ги планираме, ако не ме пуснат…
— Не разчитайте на това, сър.
— Но ако все пак се случи немислимото, нали ще се грижиш за Сюизън?
— Все едно че е моя дъщеря.
Облекчен от най-тежкия си товар, Майлс насочи мислите си върху осъществяването на най-близките си планове. Усмихна се дяволито при мисълта какво щеше да стори на Мора, когато я открие и какво — на Робърт.
— Седни, Оли. — Взе бръснача от ръката му и отряза дебело парче от кекса. — Ето какво трябва да кажеш на Робърт…
— Оли е тук — изсъска Джефри, а очите му светеха възбудено, докато надничаше през прозореца.
С канареножълтия си сюртук и тъмновиолетовите бричове, той приличаше на пораснало момче, едва сдържащо радостта си.
