Нишките на съдбата

— О, страхувам се, че е прекалено късно за това.

— Мошеници! — изръмжа Робърт. Не възнамеряваше да спести епитетите си. — Разкажи ми всичко, което се случи.

Управителят изгълта на един дъх брендито. Харпър щракна с пръсти и Джефри побърза да напълни отново чашата му.

— Войниците пристигнаха посред нощ — започна Куксън, забил поглед в чашата. — Двама от тази божия напаст помъкнаха Майлс в Тауър, докато другите се заеха с къщата. И изкараха акъла на бедната Маки.

На Робърт му идеше да каже, че тя изобщо няма акъл, но се въздържа от подобни коментари и рече тържествено:

— И кога стана този панаир?

— Преди две седмици. Истински ужас.

— Истински ужас — пропя Джефри и отпи от брендито си.

— Срам ме е да се нарека англичанин — продължи Куксън, вперил тъжния си поглед в Джефри. — Знаеш ли какво правят с предателите?

— Не. Какво?

Оли приближи показалеца до шията си и направи режещо движение през гърлото си.

Джефри зяпна.

— Колко невъзпитано!

— Хайде, хайде — рече с успокоителен тон Робърт, целият изтъкан от симпатия. После се обърна към Куксън и попита: — Сигурно ще имаш нужда от моето разрешение, за да продължиш?

— Искаш да кажеш за корабите, складовете и другите подобни?

— Точно така. Възнамерявам да бъда изключително великодушен към теб.

— Колко мило — изчурулика Джефри, а маникюрираната му ръка си играеше с чашата.

Оли буквално излъчваше мъка.

— Нямах намерение да се облагодетелствам от това нещастие.

— Но бедният Майлс точно това би желал.

— Бедният Майлс — повтори като ехо Джефри.

— Оставил ли е някакво послание за мен?

Робърт затаи дъх, в най-скоро време щеше да пипне паричките на рода Харпър.

— Послание ли? О, не каза много… преди да…

Прекалено развълнуван, за да може да продължи, той насочи замъглените си очи към бастуна.

— Със сигурност можеш да разчиташ на мен — обади се Робърт. — Иска ми се да бях научил по-рано. — Обърна нагоре дланта си и додаде: — Може би щях да успея да му помогна.

— Наистина можете. — Обхванат от внезапен гняв, Куксън стовари чашата си върху масата. — Знам, че за всичко е виновно онова момиче.

— Момиче ли? — пропя Джефри.

— Момиче? Какво момиче? — попита Харпър.

— Мора Форбс — изсъска управителят. — Слугиня в Роуард касъл.

— Никога не съм чувал за такава. Как изглежда?

— Чернокоса със сини очи. Работи известно време за нас.

Робърт се намръщи. Възможно ли бе въпросната жена да е Джени Кийгън? Но тя трябваше да си стои в замъка и да държи под око полуумната. Не, не можеше да е Джени — тя имаше зелени очи. Но какво общо имаше тя? Дори не се бе сетил да планира подобна удобна изкупителна жертва в лицето на някоя слугиня. Съдбата просто бе решила да се усмихне на Робърт Харпър и той не възнамеряваше да поставя под съмнение късмета си.

— Страхувам се, че не познавам никаква Мора Форбс. Казваш, че сте я наели?

— Майлс я нае. — Гласът на Куксън потрепери. — Странното в случая е това, че тя си тръгна в същия ден, в който арестуваха Майлс. Прибра се в Шотландия дори без да се обади.

— Откъде знаеш, че се е върнала в Шотландия?

— Проверих при началника на пристанището. Беше си купила билет до Абърдийн.

Изпълнен с любопитство и увереност, Харпър реши да не се отказва от играта, тази слугиня очевидно бе от голямо значение за Куксън.

— Сини очи, ли казваш? Черни коси? И че била слугиня?

— Каза, че била слугиня — изсумтя управителят. — Но се държеше по-скоро като господарка на дома. Донесе страхотно препоръчително писмо от лейди Сюизън. Майлс точно затова я нае.

— И никога преди ли не сте я виждали? Дори когато ходихте в Шотландия миналата година?

— Не — изсумтя Куксън. — Не беше сред прислугата. — Спря да говори за момент, докато една сълза заплашваше да се търкулне от окото му. — Освен ако не е била излязла с лейди Сюизън.

— Проклети шотландци! — възкликна буйно Робърт. — Човек никога за нищо не може да им вярва. Сюизън вечно глези безполезните си хора. Тази Форбс открадна ли ви нещо?

— Да — изръмжа Оли. — Но ще я открием и ще я изправим пред съда. Доста опасна игричка е играла с тези пръчки.

След като Майлс Кънингам вече гниеше в подземието, жената не представляваше опасност.

— Какви пръчки? — попита по-скоро от учтивост Харпър.

— Maide dalbh — изсумтя Куксън.

На Робърт му се стори, че някой заби нож между лопатките му. Как изобщо някой можеше да говори за тези опасни десени като за обикновени пръчки? Но какво всъщност го интересуваше това? Ако искаха, можеха да ги наричат свети реликви.

„Бъди дързък“ — окуражи се наум той. Бе прикрил добре следите си и никой от министерството на правосъдието нямаше да стигне до него.

— Ще помогна с всичко, каквото мога. Кръвта на човек кипва само като си помисли, че е замъкнала онези шотландски реликви в мазето и е стоварила обвинението върху невинен.

— Бедният Майлс — изчурулика Джефри.

Куксън се облегна назад и изви едната си снежнобяла вежда.

— Не съм казвал, че десените са били в мазето.

Въображаемият нож се заби по-дълбоко и се завъртя в раната, след което тръгна надолу по гръбнака на Робърт.

— Но ти каза… — Спря за момент — разговорът бе тръгнал в нежелана посока. — Просто мазето ми се струва най-логичното място за това, с всичката натурия там.

— Брендито свърши.

Какво променяше това, по дяволите? Объркан, Харпър се върна отново към темата от преди малко.

— Сигурен съм, че Майлс е умрял достойно.

Очите на управителя проблеснаха странно.

— Не съм казвал и че Майлс е умрял… достойно или не.

Коварната промяна в поведението на Куксън накара Робърт да потръпне и да застане нащрек. Нещо не беше наред. Но след като Майлс бе премахнат от пътя му, най-голямото препятствие бе преодоляно.

— Въпреки това съм сигурен, че е умрял.

Управителят присви очи и го погледна лукаво.

— Аз пък съм сигурен, че ще мислите така, след като двамата с Мора Форбс сте занесли пръчките в къщата, а после сте уведомили драгуните.

— Глупости — изсъска Харпър, благодарен за предоставилата му се възможност да изпусне малко от напрежението си. — Нямам представа за какво говориш.

— О, мисля, че много добре знаеш — процеди през стиснатите си зъби Куксън.

Робърт се престори, че губи търпение.

— Куксън — започна той с такъв тон, сякаш говореше на глупавия Джефри, — целият този маскарад те е притеснил порядъчно. Всички ни притесни. Така че не мога да ти се сърдя.

— Притесни ли? — изсмя се Оли. — Но вече не ме притеснява.

Защо този Куксън имаше толкова самодоволен вид? Против волята си, Робърт заекна: