— И ме обвиняваш заради едно просто съвпадение! Просто нямам думи.
— Не — изръмжа управителят. — Нямаш чест! Ти си един лъжец!
Харпър стисна юмруци, за да не се нахвърли върху посетителя си. Той очевидно бе разстроен от смъртта на Майлс и нанасяше удари напосоки.
— Трябва да е бил някой неприятел, някой, когото Майлс е мамил преди години и за когото вече е забравил.
— Майлс не мами никого, но затова пък си спомня кои са твоите началници. И ги познава доста добре.
Робърт бе поразен от ироничността на ситуацията. Нима сега той, който бе успял да изпрати драгуните подир Майлс, сега трябваше да раболепничи пред своите шефове? По-скоро щеше да застане пред краля и да го обвини за туткавостта. Освен това, дори с цената на цялото си богатство, Кънингам просто нямаше как да си проправи път до министерството на финансите. Много по-добри от него се бяха проваляли.
— Кажи ми нещо, Куксън.
— Разбира се — озари се от слаба усмивка лицето на събеседника му. — Питай.
— Защо дойде тук?
Изражението на управителя стана непроницаемо.
— Ами, за да донеса на скъпия Джефри любимата му мадейра. Трябваше да претърся цялото мазе, докато я открия, след всичкото тършуване там. Майлс мрази да се представя като лош домакин. — После се обърна към Джефри. — Не трябва да се чувстваш пренебрегнат, пиленце — оставих долу при Пиер цяла каса.
Очите на „пиленцето“ се уголемиха до размерите на чиния.
— Майлс е…
Управителят се ухили широко, доволен като гладен котарак, който се наслаждава при вида на охранена мишка.
— … на път за Роуард касъл, за да открие мръсницата и да й даде заслуженото. Но, бъдете спокойни, за в бъдеще няма да забрави нито за вас, нито за вашите вкусове и предпочитания. — Изправи се и посегна към бастуна си. Погледна първо към Робърт, после към Джефри, и добави: — И на двамата. Приятен ден.
Харпър го наблюдаваше, останал без сили, как слиза бавно по стълбите. Пуснали са на свобода Майлс! Но как? Защо? Драгуните ли е подкупил? Това бе пълна глупост — дори Къмбърланд не е успял да манипулира леката кавалерия! Робърт бе свършил работата си чрез един приятел в министерството на финансите… близък приятел, който криеше черна тайна.
Започнаха да го завладяват съмнения. Опита се да си внуши, че всичко това е невъзможно. Планът му бе безупречен и в него не бе замесена никаква жена. Какви тогава бяха тези глупости за някаква слугиня, появила се в дома на Кънингам? Коя бе тя? Какво беше казал Куксън? Със сини очи. Много жени имаха сини очи. Кръвта му се бе смразила във вените, но умът му продължаваше да се щура из безкрайните възможности. Да не би Сюизън да бе открила липсата на десените и, в знак на вярност към паметта на майка си, да се бе опитала да ги върне обратно?
— Не може да е тя — рече замислено той.
Джефри се отпусна на дивана.
— Коя?
Косата й бе червена и не беше слугиня. Не можеше да си представи царствената Сюизън Харпър да мине за слугиня. Не, това бе пълна нелепост. Той се засмя на глас.
— Току-що ми мина през главата възможно най-забавната мисъл.
— Кажи ми.
— Жената — произнесе Робърт, благодарен, че има къде да насочи гнева си. — Разправяше за някаква чернокоса жена. За момент ми мина идеята, че може да е била Сюизън.
— Това е невъзможно.
— Разбира се, че е невъзможно. А и косата й не е черна.
— Но, скъпи — измърка Джефри. — Всичките ми приятели си боядисват косите. А кой знае повече за боите от Сюизън Харпър?
Робърт си припомни отново описанието на Куксън. Бе казал, че се представила за слугиня, но се държала по-скоро като господарка на къщата. Занесла хвалебствено препоръчително писмо от лейди Сюизън. И си отишла, като отнесла шотландските десени. Само Сюизън Харпър знаеше за тяхното съществуване, само Сюизън Харпър можеше да желае да си ги върне. А заради миниатюрата, която му бе изпратил, Майлс нямаше как да разпознае племенницата му.
Робърт седна отново и вдигна крака върху столчето. Фактите се търкаляха из мозъка му като камъчета — по наклон. Каквато и да бе причината за късмета на Кънингам, той все още държеше конците в ръцете си. Можеше да бъде търпелив. Просто отново щеше да посегне към торбата си с трикове.
— Издялкай си перата и разбъркай мастилото, Джефри. Време е да играеш ролята на писар.
Момчешките черти на компаньона му, незасегнати от двете десетилетия, прекарани в разврат, придобиха страстни очертания.
— Предпочитам да се правя на закъснял ученик.
Робърт усети, че доброто му настроение се връща.
— По-късно, любов моя. Първо трябва да си свършим работата.
Джефри се измъкна от стаята. Робърт вдигна чашата си и я пресуши.
Нежен, топъл ветрец разклати дантелените пердета. Сена хапеше лекичко бреговете си. Париж винаги бе неговото прибежище за тайния живот, който бе принуден да води. Но всичко това скоро щеше да се промени. Ако Сюизън бе отговорна, че сега Майлс се разхождаше на свобода, щеше да плати скъпо и прескъпо за това. А Майлс Кънингам щеше да увисне на бесилото и да се задуши със собствения си език.
Черният хумор го накара да се усмихне. Щеше да измисли специално наказание за дъщерята на Едуард. Нещо по-зло, нещо, което тя нямаше да успее да забрави скоро.
Ах, да. Щеше да превърне в ад живота й.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Стомахът й причиняваше истинско страдание. Вкопчена в студената каменна стена на стаята си в Роуард касъл, Сюизън се отпусна на колене над нощното гърне и повърна — този ритуал се повтаряше вече почти всяка сутрин.
— Ето, избърши си лицето и ръцете — обади се Нели и й подаде мокра кърпа.
Младата жена си пое дълбоко въздух и допря мокрия плат до лицето си. Това й подейства приятно.
— Ще трябва да съобщиш на всички и то в най-скоро време. Все още никой досега не ме е виждал като изпразвам туй, но и т’ва ще стане, можеш да си сигурна.
Сюизън се осмели да погледне прислужницата си. Тя бе стиснала здраво челюсти, а сините й очи бяха студени.
— Криенето зад таз кърпа няма да разреши проблема. — Понижи глас, а изражението й се смекчи. — Как се чувстваш?
— Като че съм яла прекалено много от агнешката саздърма на вдовицата Маккормик — изпъшка младата жена.
Нели се засмя.
— Поне не си изгубила чувството си за хумор. Виждала съм жени, които имат много по-ужасни сутрешни пристъпи по време на бременността си.
— Прости ми, но ми е трудно да го повярвам — възпротиви се Сюизън.
— О, така ли? — възкликна слугинята. — А ако беше на мястото на мисис Пийви? Ден не минава, без да охка и да се оплаква за мъките, които преживяла, докато износи онзи никаквец сина си.
Младата жена се усмихна, въпреки спазмите в стомаха си. Готвачката, мисис Пийви, бе минала петдесетте. А въпросният й син Джейми бе по-голям от Сюизън.
— Виждаш ли? Вече си по-добре. — Прислужницата се присегна да вземе една чаша. — Ето, изпий това.
